Посвещава се на децата от 60-те, 70-те и 80-те години на 20 век

Стандартен Формат на поста

Ако сте били дете тогава, като погледнете назад, ще ви бъде трудно да повярвате, че сте успели да доживеете днешния ден. Ние се возехме на коли без предпазни колани и без въздушни възглавници. Креватчетата ни бяха оцветени в ярки бои с голямо съдържание на олово. На шишенцата с лекарства нямаше секретни капачета, вратите често не се заключваха, а шкафовете в къщи не се заключваха никога. Пиехме вода от улични чешмички, а не от пластмасови бутилки. На никого дори не би му хрумнало да кара колело с каска. Ужас, нали!

С часове си правехме самоделни колички от дъски и лагери, намерени на някое бунище, и едва когато вече летяхме по нанадолнището си спомняхме, че сме забравили да им сложим спирачки. Сутрин излизахме от къщи, играехме по цял ден и се прибирахме, когато запалваха уличното осветление – там където го имаше. И през цялото това време никой не можеше да разбере къде сме. Нямаше мобилни телефони, представяте ли си!

Няколко човека ядяхме един сладолед и пиехме лимонада от една и съща бутилка – и никой не умря. Нямахме компютри, 3D игри, компактдискове, GSM-и, 160 канала кабелна телевизия, интернет и на тълпи ходехме на кино, защото нямаше дори видео!

Затова пък имахме приятели. Излизахме от къщи и ги намирахме. Ако някой ни трябваше, отивахме у тях и се виждахме с него. Просто така, без предварително обаждане! Сами в този жесток и опасен свят. Без охрана. Как изобщо сме оживели?

Измисляхме сами игрите си, крадяхме череши и ги ядяхме с костилките – и на никой костилките не му прорастваха в корема. През междучасията се пръскахме с вода от многократни спринцовки и бутилки от „Веро”. Нашите постъпки си бяха наши собствени и ние бяхме готови за последствията. Порязвахме се, ходехме в синини и натъртвания или си чупехме кокалите – но никой никого не съдеше. Смятахме, че за всичко сме си виновни ние самите. Представата, че можеш да се откупиш от ченгетата или да се скатаеш от казармата практически не съществуваше. Родителите от онези времена винаги вземаха страната на закона, можете ли да си го представите?

Да-а-а, такива бяхме, а ето какви станахме:
1. По погрешка въвеждаме системната си парола на микровълновата печка.
2. Имаме списък от 15 номера да се свържем със семейството си, което се състои от 3 човека.
3. Пращаме e-mail на колегата, който седи в съседната стая.
4. Губим контакт с приятелите си, които нямат електронна поща
5. След края на работния ден се връщаме в къщи и отговаряме по телефона така, сякаш още сме на работа.
7. Изпадаме в паника, ако излезем от къщи без мобилен телефон и се връщаме да го вземем.
8. Щом се събудим сутрин, първата ни работа е да влезем в интернет, още дори преди да си изпием кафето.
9. Сега накланяш глава, за да се усмихнеш.
10. Четеш този текст, съгласен си с него и се усмихваш.
11. Още по-лошо – вече си намислил на кого ще го изпратиш.
12. Прекалено се увлечен, за да забележиш, че в този списък няма номер 6.
13. Трябва ти само секунда за да пробягаш с поглед текста и да се убедиш, че номер 6 наистина няма.

копнах го от тук.

5 responses »

  1. Всичко това е вярно.
    Липсва ми онази естественост на нещата, която сега се смята за демоде или опасна.

    Но няма как.

  2. Поне за мен смъртта от удар във волана, защото някакъв пиян боклук е влязъл в насрещното и те е нацепил челно, не носи никакви белези на „естественост“ и въобще не ми липсва… Та, какъв им е проблема на предпазните колани?

    10. Четеш този текст, съгласен си с него и се усмихваш.

    А ако докато го четеш се прозяваш? 😉

  3. 1. нямам микровълнова, па камо ли с код
    2. за да се свържа със семейството си имам само един номер, запаметен на бързо набиране
    3. на колегата пращам мейл, щото иначе ще твърди, че не е вярно, че съм го уведомил за еди-кво си. много е удобно, спестява бумащината, спасява дървета
    4. причината не е в наличието или липсата на е-поща. ама хич не е там
    5. аз нямам телефон вкъщи
    7. че иначе как ще работя? и защо да скъсваме контакта си с хората, с които живеем? но в паника не изпадам, не
    8. това не важи за мене.
    9. смея си се нормално, щото наистина познавам много такива хора. но се смея малко накриво – едно време същите тези хора си бяха нормални
    10. съгласен съм и се усмихвам. радвам се, че не се отнася за мене 🙂
    11. аами, това е старо, нема да се излагаме 😉
    12. ми то и тука няма, сигурно съм забравил да го турна
    13. аами, дреме ми на шмайзера има ли или няма 😀

    на мене отминалите времена хич не ми липсват. чичо ми го пребиха на 50м. от софийско градско. на концерта на фсб с дедо ни млатиха до припадък щото се бях качил на раменете му и си куфеехме. някой ни натопил, че слушаме флойд и ни арестуваха. не ме приеха в немската, защото преди мене имаше 7 внука на активни борци с по-нисък бал. айде да не изреждаме, мога да продължа до безкрайност

    нещата не са черно-бели. още повече, че в момента страната ни е в преход, който обикновено продължава между 50 и 100 години. като гледам темповете ни на развитие – ще чакаме стотака 😡

  4. Докато четях този пост си представях сцени от любими детски филми от онова време „Войната на таралежите“, „Куче в чекмедже“… и разни такива, където хлапетата наистина пиеха вода от кварталните чешмички и ядяха от един сладолед… стана ми някак драго и топличко… Няма лошо в това да се сетим за миналото… на него все пак се гради бъдещето… Спомняте ли си изобретението във „Войната на таралежите“, с което едно хлапе улесняваше простирането на прането? Беше с моторче на терасата. А нашите автоматични перални още не могат да простират сами 😉

  5. Хора, нещо сте се объркали – този пост аз не го разбирам като носталгия по времето на социализма, нито като „карайте без колан“.

    Това е носталгия по детството на 30-годишните, но ако за някои то не е било хубаво, нормално е да не изпитват сантименти.

    Факт е, че днес има повече отчуждаване и много брутализъм, и че никой не би си пуснал детето до десет вечерта да играе на улицата и да се завира по чуждите входове, за да играе на криеница, ако реши да обере някоя улична череша или вишна, най-много да го пребият.

    И да, тъжно е, че децата си чатят, а не играят заедно навън. но няма как и къде.

    Колко ли от тях сега знаят какво означава „излизам на игра“, просто така, шляейки се по улиците, измисляйки в движение какво ще се прави днес…?

    Всъщност статията я четох още преди месеци на един руски сайт и още тогава ме накара да си спомня каква бях аз като дете и за пореден път да установя, че днес такова детство е меко казано, невъзможно.

    Това е – всичко останало са болни асоциации с лични травми. Недейте.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s