Тичай, Лопеле! Тичай!

Стандартен

историята на едно момче:

lopeleПонякога, когато въздухът е кристално чист и видимостта идеална отивам на едно самотно място до езерото Клинтън, за да се вгледам необезпокояван в огромните, загадъчни каньони обвили планината Брадли и да се запитам отново какви ли древни тайни крият мрачните им сенки. Под тях като хладнокръвно, търсещо плячката си влечуго се вие долината Шрьотер. Но днес гледката, която ме е вълнувала толкова често през годините, отнася мислите ми към малкия, пет годишен Лопепе. В края на краищата нали самият той, днес – осемнайсет години по-късно твърди, че често е обичал да се вглежда със страхопочитание в абсолютно същите хипнотизиращи пейзажи.

Питам се какви ли мисли са минавали през чистото му, невинно съзнание? Децата имат уникалната дарба да виждат света през неопетнена от цинизъм и логика призма. Наивните им въпроси често са меко казано трогателни. Как да отговориш на дъщеря си когато излита за пръв път със самолет и те пита кога ще станем малки? Забелязала била че самолетите се смаляват след като излетят от земята и преценила, че всичко в тях също било трябвало да стане пo-малко. Наскоро и синът ми успя да ме озадачи с култов въпрос: Kолко е стара буквата „г“? Друга зашеметяваща загадка родена от неговото съзнание е въпросът: от кой отбор е Господ? Единственото което успях да му кажа е, че във всички случаи не е от Англия.

Детската психика е красива, неразгадана тайна и невръстният Лопепе не е бил изключение. Малчуганът казват, бил обаятелно дете, с добро сърце и широка, обезоръжаваща усмивка. Може да я видите често дори и днес върху лицето на вече порасналия мъж. Изгрява някак изведнъж, озарявайки чертите му с лъчезарно излъчване. Усмивката в никакъв случай не е класическа и с огромната дупка между двата предни зъба навярно вбесява ортодонтите, но тя сякаш поглъща всичко останало върху лицето му за да го превърне отново в безгрижния хлапак, обичан безрезервно от цялото селце Кимотонг в Южен Судан.

Миналата година Лопепе най-после се върна точно там за да посети собствения си гроб. От седемнайсет години не беше стъпвал в родното си място. Купчина камъни – това е всичко, което са могли да си позволят родителите му, за да отбележат символично гроба му. Не са знаели дори къде да намерят крехките останки на сина си, за да ги положат в него. „До днес помня Калашниците“- твърди Лопепе – „Бяха толкова големи и зловещи“. Всичко изглежда голямо за едно шестгодишно дете.

продължението

статия на Иво Иванов, Канзас
за в-к Телеграф

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s