Пипи разказва историята за големите уши

Стандартен

Пипи, Томи и Аника се бяха разположили пред Вила Вилекула. Пипи седеше върху единия страничен стълб на портата, Аника върху другия, а Томи върху напречната греда. Беше хубав топъл ден в края на август. Една круша, която растеше близо до оградата, бе свела тъй ниско клоните си, та децата можеха, без да се помръднат, да късат сладките й жълточервени плодове. Те ядяха лакомо и плюеха сърцевините на пътя.

Вила Вилекула се намираше накрай градчето, където започваше полето, а улицата преминаваше в шосе. Жителите на малкия град много обичаха да се разхождат насам, защото тук бяха най-красивите места из околности те на техния град.

Както си седяха тримата и ядяха круши, по пътя откъм града се зададе едно момиче. Когато видя децата, то спря и попита:

— Да сте виждали баща ми да минава оттук?

— Хм — каза Пипи. — Как изглежда, синеок ли е?

— Да — потвърди момичето.

— Среден ръст, нито висок, нито много нисък.

— Да — отново кимна момичето.

— Черна шапка и черни обувки?

— Да, точно така — съгласи се живо момичето.

— Не, такъв не сме виждали — отсече Пипи. Неприятно изненадано, момичето отмина, без да продума.

— Чакай малко — извика Пипи подир него. — Плешив ли е?

— Не, разбира се — сопна се момичето.

— Толкова по-добре за него — засмя се Пипи и изплю една сърцевина от круша.

Момичето забърза нататък, но Пипи отново се провикна подире му:

— А няма ли необикновено големи уши, които стигат до раменете му?

— Не! — момичето се обърна учудено. — Да не искаш да кажеш, че си видяла тук да върви човек с такива големи уши?

— Никога не съм виждала човек да върви с ушите си — отвърна Пипи. — Всички, които познавам, ходят с крака.

— Уф, че си глупава. Питам те дали наистина си виждала човек с такива големи уши.

— Не, няма такъв човек — отвърна Пипи. — Би било твърде странно. Как ли би изглеждал? Човек просто не може да има такива уши. Поне у нас не — продължи Пипи, след като поразмисли малко. — В Китай е по-друго. Веднъж в Шанхай видях един китаец с толкова големи уши, че ги използваше като наметка. Когато валеше, се свиваше под тях и му беше много топло и хубаво. Е, разбира се, за самите уши не ще е било много приятно. А когато времето биваше особено лошо, той канеше приятелите си да се подслонят под ушите му. Те се настаняваха там и пееха своите тъжни песни, докато дъждът престанеше. Всички много го обичаха заради ушите му. Този човек се наричаше Хай Шан. Да можехте само да го видите как тичаше сутрин рано на работа! Хай Шан пристигаше винаги бегом в последната минута, защото обичаше да си поспива сутрин и не можете да си представите колко беше сладък, когато тичаше и ушите му се развяваха подир него като големи жълти корабни платна.

Момичето се беше заковало на място и слушаше със зяпнала уста Пипи. А Томи и Аника забравиха да ядат круши — толкова бяха погълнати от нейната история.

— Той имаше повече деца, отколкото можеше да изброи, а най-малкото се казваше Петер — продължи Пипи.

— Как може едно китайче да се казва Петер — възрази Томи.

— Точно това му казваше и жена му „Как може едно китайче да се казва Петер?“ Но Хай Шан бе така упорит, че настояваше детето или да се казва Петер, или да остане без име. После седна в един ъгъл, покри глава с ушите си и се нацупи. Най-сетне, разбира се, клетата жена трябваше да отстъпи и така малкият получи името Петер.

— Гледай ти! — каза Аника.

— Това беше най-отвратителното дете в цял Шанхай — продължи Пипи. — Толкова злоядо, че правеше майка си нещастна. Сигурно знаете, че в Китай ядат лястовичи гнезда? Та майка му сядаше с цяла чиния лястовичи гнезда и започваше да го храни. „Хайде, Петерчо — молеше го тя. — Лапни едно гнездо за тате!“ Но Петер само стискаше устни и клатеше глава. Накрая Хай Шан така се ядоса, че заповяда да не се готви нищо друго за Петер, докато не изяде едно лястовиче гнездо за татко. А когато Хай Шан кажеше нещо, думата му не се кършеше на две. Едно и също гнездо се изнасяше от кухнята и се връщаше обратно от май до октомври. На 14 юли майката поиска да даде на Петер няколко кюфтета, но Хай Шан забрани.

— Глупости! — каза момичето, което стоеше на пътя.

— Да. Точно това каза и Хай Шан — продължи невъзмутимо Пипи. „Глупости — каза той. — Ясно е, че детето може да изяде гнездото, ако престане да се инати.“ Ала Петер непрекъснато само стискаше устни от май до октомври.

— Добре де, ами как оживя — учуди се Томи.

— Именно, че не оживя — обясни Пипи. — Умря. Чисто и просто от инат. На 18 октомври. Погребаха го на 19. А на 20 октомври през прозореца долетя ластовица и снесе яйце в гнездото, което стоеше на масата. То все пак послужи за нещо. Нищо не пропада даром — заключи Пипи весело.

Сетне погледна замислено момичето, което стоеше на пътя и изглеждаше потресено.

— Защо ме гледаш така? — каза Пипи. — Какво има? Да не мислиш, че седя и те лъжа? А? Ха, кажи го де! — закани се тя и запретна ръкави.

— Не, моля те! — изплаши се момичето. — Не искам да кажа точно това, но…

— Аха! — рече Пипи. — Но ето, че правя именно това. Така лъжа, че езикът ми почернява, чуваш ли? Наистина ли вярваш, че едно дете може да живее от май до октомври, без да яде? Естествено, зная, че може да се мине без храна три-четири месеца, но от май до октомври — що за глупост. Не разбираш ли, че това е лъжа! Не бива да оставяш да те заблуждават с какво ли не.

Момичето си тръгна и не се обърна повече.

— Колко са лековерни хората понякога — обърна се Пипи към Томи и Аника — От май до октомври, ама че глупост! — После извика подир момичето:

— He-е, не сме виждали баща ти. Цял ден не сме видели плешив мъж. Но вчера оттук минаха точно седемнайсет. Хванати под ръка!

Градинката на Пипи беше наистина очарователна. Не че беше добре поддържана — съвсем не. Но тревата беше чудесна и никога не я косяха, а старите розови храсти тегнеха от жълти, бели и розови цветове, не много изящни, но затова пък несравнимо дъхави. Тук имаше много овошки, а най-хубави бяха прастарите дъбове и брястове, които сякаш бяха създадени, за да се катериш по тях.

В градинката на Томи и Аника нямаше дървета, по които да си играят, и майка им винаги се страхуваше, че ще паднат и ще се ударят. Ето защо досега не бяха се катерили много. А днес Пипи им каза:

— Хайде да се качим на оня дъб, a?

Томи мигновено скочи от портата, очарован от предложението. Аника се поколеба, но като видя, че по стъблото има големи издатини, по които може да се стъпи, реши, че ще е забавно да опита.

Няколко метра над земята стъблото на дъба се раздвояваше и на това място се образуваше нещо като стаичка. Не след дълго трите деца бяха там. Над главите им като голям зелен покрив се простираше короната на дървото.

— Тук бихме могли да пийнем кафе — предложи Пипи. — Ще изтичам да го сваря.

Томи и Аника запляскаха е ръце и завикаха „браво“.

Не се мина много време и кафето беше готово. Предишния ден Пипи беше опекла кифлички. Тя застана под дъба и започна да подхвърля нагоре чашките за кафе. Томи и Аника трябваше да ги ловят. Понякога дъбът ги улавяше, та две чаши се счупиха, но Пипи изтича и донесе други. После дойде ред на кифлите и известно време из въздуха летяха цели ята кифлички. Те поне не се чупеха. Накрая Пипи се покатери на дървото, като носеше в едната си ръка каната за кафе. В джоба си беше сложила бурканче сметана, а в една малка кутийка — захар.

Томи и Аника си мислеха, че кафето никога така не им се е услаждало. В къщи не им даваха да пият всеки ден кафе, а само когато бяха канени на гости, както беше и сега. Аника разсипа малко кафе в скута си. Отначало петното беше топло и мокро, после стана студено и мокро, но Аника си каза „нищо от това“.

Когато свършиха, Пипи хвърли чашките долу на тревата.

— Искам да видя колко е здрав порцеланът в наши дни — каза тя. — Една чашка и три чинийки се оказаха забележително издръжливи. А от каната се отчупи само чучурчето.

После Пипи започна да се катери още по-нагоре.

— Я гледай ти! — извика тя неочаквано. — Дървото било кухо!

В дънера имаше голяма хралупа, която листата скриваха от погледите на децата.

— О, и аз искам да се покатеря и да видя — каза Томи, но никой не му отговори.

— Пипи, къде си? — извика той разтревожен.

Тогава чуха гласа на Пипи, но не отвисоко, а някъде дълбоко отвътре. Той звучеше, сякаш идеше изпод земята.

— Аз съм вътре в дървото. То е кухо чак до долу. Има една малка дупчица и през нея виждам каната за кафе на тревата.

— О, ами как ще излезеш оттам! — ужаси се Аника.

— Изобщо няма да излизам — отвърна Пипи. — Ще остана тук, докато се пенсионирам. А вие ще ми хвърляте отгоре храна през онази дупка. Пет, шест пъти дневно.

Аника се разплака.

— Защо се разплака, защо ти е мъчно — провикна се Пипи. — Я елате долу при мен и ще си играем на затворници, които чезнат в някоя тъмница.

— За нищо на света! — извика Аника и за всеки случай слезе от дървото.

— Аника, виждам те през дупчицата — обади се Пипи. — Да не настъпиш каната за кафе. Това е чудесна стара кана, която никому не е сторила нищо лошо. Пък и не е нейна вината, че вече си няма чучурче.

Аника пристъпи към дървото и през една малка дупчица видя върха на показалеца на Пипи. Това донякъде я утеши, макар още да се тревожеше.

— Пипи, наистина ли не можеш да излезеш? — проплака тя.

Пръстчето на Пипи изчезна и след по-малко от една минута лицето й надникна през хралупата, горе на дървото.

— Ако се опитам, сигурно ще мога — каза тя, като с една ръка държеше настрана клоните.

— Толкова лесно ли се излиза? — попита Томи, който още беше горе на дървото. — Тогава и аз искам да сляза долу и да чезна.

— Добре — каза Пипи, — но нека вземем стълба.

Тя се измъкна от хралупата и ловко се спусна долу на земята. После изтича за стълбата, издърпа я подире си на дървото и я напъха в хралупата.

Томи гореше от нетърпение да слезе долу. Наистина не беше лесно да се изкачи до хралупата, защото беше доста нависоко, но той беше храбро момче и съвсем не се боеше да се вмъкне в тъмния дънер. Аника го видя как изчезна и се замисли дали някога ще го види пак. Сетне се опита да надникне през дупчицата.

— Аника — чу тя неговия глас, — не можеш да си представиш колко е хубаво тук. Трябва да дойдеш. Щом като има стълба, съвсем не е страшно. Слезнеш ли веднъж, ще поискаш после пак.

— Сигурен ли си? — попита Аника.

— Абсолютно — увери я Томи.

Тогава Аника се покатери отново на дървото с разтреперани колене, а Пипи й помогна най-горе, дето беше трудно. Когато видя каква тъмнина е вътре, Аника понечи да се върне. Но Пипи я задържа за ръка и я насърчаваше.

— Не се бой, Аника — чуваше тя гласа на Томи някъде отдолу. — Вече виждам краката ти и ще те хвана, ако речеш да паднеш.

Аника обаче не падна, а стигна благополучно при Томи. След един миг дойде и Пипи.

— Нали е чудесно? — възкликна Томи.

Аника трябваше да се съгласи, че това е вярно. Дори не беше така тъмно, както тя си мислеше отначало, защото през дупчицата се процеждаше светлина. Аника пристъпи да се увери, че и тя може да види каната за кафе вън на тревата.

— Това ще бъде нашето скривалище — каза Томи. — Никой няма да знае къде сме. А ако обикалят отвън да ни търсят, ще ги гледаме през дупчицата. Ама че смях ще падне!

— Може да вземем една пръчка, да я промушим през дупчицата и да ги гъделичкаме — предложи Пипи, — за да си помислят, че има привидения.

Това така развесели децата, че се прегърнаха от радост. Тъкмо тогава откъм къщата на Томи и Аника се чу гонгът, който ги викаше за вечеря.

— Колко жалко! — рече Томи. — Трябва да се прибираме. Но утре веднага след училище ще дойдем пак.

— Заповядайте! — каза им Пипи.

Те тръгнаха нагоре по стълбата — първо Пипи, след нея Аника и накрая Томи. И после се спуснаха от дървото — първо Пипи, след нея Аника и накрая Томи.

следва

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s