Във Вила Вилекула идват крадци

Стандартен

След участието на Пипи в цирковия спектакъл в малкото градче нямаше човек, който да не знае за невероятната й сила. Дори и във вестника писаха за нея. Но хората, които живееха в други градове, естествено не знаеха какво дете е Пипи.

В една мрачна есенна вечер по пътя край Вила Вилекула вървяха двама скитника. Тия скитници бяха опасни крадци, тръгнали да кръстосват пътищата, като търсеха какво да задигнат. Те видяха, че прозорците на Вила Вилекула светят, и решиха да се отбият и да си изпросят по някой сандвич.

Тъкмо тази вечер Пипи изсипа всичките си парички на пода в кухнята, за да ги преброи. Тя наистина не беше кой знае колко силна в броенето, но понякога правеше това, за да въведе ред.

… седемдесет и пет, седемдесет и шест, седемдесет и седем, седемдесет и осем, седемдесет и девет, седемдесет и десет, седемдесет и единайсе, седемдесет и дванайсе, седемдесет и тринайсе, седемдесет и седемнайсе… пфу, че ми заседемдесетя на гърлото! Май че има още някакви цифри в цифрерията, а, сетих се — сто и четири, хиляда. Брей че много пари — мърмореше си Пипи. Точно тогава някой задумка по вратата.

— Влез или не влизай, както си искаш — провикна се Пипи. — Никого не насилвам!

Вратата се отвори и влязоха двамата скитника. Можете да си представите какви очи изцъклиха, когато видяха едно малко момиче, седнало съвсем самичко на пода, и брои пари.

— Сама ли си в къщи? — попитаха те лукаво.

— Съвсем не! — отвърна Пипи. — И Господин Нилсон е у дома.

Естествено крадците не знаеха, че Господин Нилсон е маймунче, което току-що си е легнало в зеленото креватче, завито с куклено одеалце. Те помислиха, че стопанинът на къщата се казва Нилсон, и многозначитилно си намигнаха.

„Можем да дойдем и малко по-късно“, си казаха те с това намигване, а на Пипи рекоха:

— Е, ние надникнахме само за да питаме колко е часът. — Те бяха толкова развълнувани, че изобщо не се сетиха за сандвичите.

— Големи, яки мъже, пък не знаят колко е часът — упрекна ги Пипи. — Не познавате ли часовника? Какво образование сте получили? Часовникът е малък, кръгъл предмет, който казва „тик-так“ и върви ли, върви, пък никога не стига до вратата. Ако знаете други гатанки, казвайте! — подкани ги Пипи.

Разбойниците решиха, че тя е твърде малка, за да познава часовника, безмълвно се обърнаха и излязоха.

— Не искам да ми кажете „так“* — извика Пипи подире им, — но можете поне да ми кажете „тик“. Все пак вървете си с мир! — и Пипи се върна към парите си.

Навън скитниците потриха доволно ръце.

— Видя ли колко много златни пари! Мили Боже! — каза единият.

— Да, понякога му върви на човек — каза другият. — Сега остава само да изчакаме момичето и оня Нилсон да заспят. После се вмъкваме и слагаме ръка на всичко.

Те седнаха под дъба в градината и зачакаха. Валеше силен дъжд, а те бяха много гладни, та чакането беше доста неприятно, но мисълта за многото пари поддържаше доброто им настроение.

Постепенно във всички околни къщи прозорците угаснаха, но Вила Вилекула все още беше осветена. Защото в това време Пипи се учеше да танцува полка и не искаше да си легне, докато не се убеди, че наистина може да я танцува. Най-после и прозорците на Вила Вилекула помръкнаха.

Скитниците почакаха още доста време, за да бъдат сигурни, че Господин Нилсон е заспал. Най-сетне се прокраднаха до задния вход и се запретнаха да отворят вратата със специални инструменти за взлом. Единият, който впрочем се казваше Блум, съвсем случайно натисна дръжката. Оказа се, че вратата не е заключена.

— Виж ти какви умни хора! — прошепна той. — Тая врата била отворена!

— Толкоз по-добре за нас — отговори другият, черно; кос мъж, който сред познатите си бе известен с името Карлсон-гръмотевицата.

Та сега Карлсон-гръмотевицата запали джобното си фенерче и двамата се промъкнаха в кухнята. Там нямаше никого. Пипи спеше в съседната стая, където беше и малкото креватче на Господин Нилсон.

Карлсон-гръмотевицата открехна вратата и предпазливо надникна вътре. В стаята беше тихо и спокойно и той зашари с фенерчето да я огледа. Когато лъчът стигна до леглото на Пипи, скитниците за своя най-голяма изненада видяха само чифт крака, които почиваха върху възглавницата. Както обикновено, Пипи беше мушнала главата си под одеялото на долния край на леглото.

— Това сигурно е момичето — прошепна Карлсон-гръмотевицата на Блум — и май здравата спи. А къде ли е Нилсон?

— Господин Нилсон, ако обичате — прозвуча спокойният глас на Пипи изпод одеялото, — Господин Нилсон спи в малкото зелено куклено креватче.

Скитниците така се изплашиха, че мигновено щяха да хукнат навън. Но после се замислиха над думите на Пипи, че Господин Нилсон спял в креватче за кукли. И тогава фенерчето освети мъничкото легло и маймунчето, което спеше в него. Карлсон-гръмотевицата не можа да се сдържи и се засмя.

— Блум — каза той, — господин Нилсон бил маймуна, ха-ха-ха!

— А вие за какво го мислехте? — долетя отново спокойно гласът на Пипи изпод одеялото. — За машинка за косене на тревата ли?

— Майка ти и баща ти не са ли в къщи? — заинтересува се Блум.

— Не-е-е! — отговори Пипи. — Няма ги. Ама съвсем ги няма!

Карлсон-гръмотевицата и Блум се разхълцаха от възторг.

— Виж какво, моето момиченце — каза Карлсон-гръмотевицата, — я се покажи да си поговорим.

— О, не, аз спя! — отвърна Пипи. — Пак ли става дума за гатанки? Тогава отгатнете най-напред тази: „Какъв е този часовник, дето все върви, пък все не стига до вратата?“

Но сега се намеси Блум и решително вдигна одеялото.

— Танцуваш ли полка? — попита Пипи, като го гледаше право в очите. — Защото аз вече мога.

— Прекалено много питаш — рече Карлсон-гръмотевицата. — Хайде сега пък ние да задаваме въпроси, а? Къде са ти например ония пари, дето одеве бяха на пода?

— Там в чантата, върху гардероба — отвърна искрено Пипи.

Карлсон-гръмотевицата и Блум се ухилиха.

— Надявам се, че нямаш нищо против да ги вземем, мило приятелче? — каза Карлсон-гръмотевицата.

— О, моля — рече Пипи — заповядайте!

Блум пристъпи и свали чантата.

— Надявам се, че нямаш нищо против да си ги взема обратно, мило приятелче — каза му Пипи, скочи от леглото и се приближи към Блум. Той не разбра точно какво стана, но чантата бързо и ловко се озова в ръцете на Пипи.

— Стига шеги! — ядоса се Карлсон-гръмотевицата. — Дай чантата!

Той грубо хвана Пипи за ръката и се опита да изтръгне желаната плячка.

— Шегичка тук, шегичка там! — засмя се Пипи, вдигна Карлсон-гръмотевицата и го качи върху гардероба. След миг до него се озова и Блум. Тогава скитниците се поуплашиха. Те схванаха, че Пипи не е обикновено момиченце. Ала чантата така ги блазнеше, че забравиха страха си.

— Хайде заедно, Блум! — изкрещя Карлсон-гръмотевицата. Те скочиха от гардероба и се нахвърлиха върху Пипи, която държеше чантата в ръка. Но Пипи леко ги докосна с показалеца си и двамата се намериха в различни ъгли на стаята. Додето успеят да се надигнат, Пипи грабна едно въже и със светкавична бързина омота ръцете и краката на двамата крадци. Тогава те запяха съвсем друга песен:

— Мила, любезна госпожице — удари го на молба Карлсон-гръмотевицата. — Прости ни, само се шегувахме. Не ни причинявай зло. Ние сме двама нещастни, бедни скитници и искахме само да те помолим за малко храна.

Блум дори зарони сълзи.

Пипи старателно постави чантата отново на мястото й върху гардероба. После се обърна към своите пленници:

— Знае ли някой от вас да танцува полка?

— Хък-мък… — отговори колебливо Карлсон-гръмотевицата — мисля, че и двамата можем.

— О, чудесно! — възкликна Пипи и плесна с ръце. — Хайде да си потанцуваме, а? Знаете ли, аз тъкмо се научих.

— Добре, хайде — съгласи се Карлсон-гръмотевицата малко озадачен.

Тогава Пипи взе една голяма ножица и преряза въжето, с което беше вързала своите „гости“.

— Нямаме никаква музика! — разтревожи се тя, но веднага й хрумна нещо.

— Можеш ли да свириш на гребен? — попита тя Блум. — Пък аз ще танцувам с него. — И Пипи посочи Карлсон-гръмотевицата.

Как да не можеше Блум да свири на гребен! И то така свиреше, че се чуваше из цялата къща. Господин Нилсон се надигна в леглото и видя как Пипи скача в кръг с Карлсон-гръмотевицата. Лицето й беше се сковало от напрежение и тя танцуваше, сякаш животът й зависеше от това.

Накрая Блум не искаше повече да свири на гребен, защото твърдеше, че ужасно го засърбяла устата. А на Карлсон-гръмотевицата, който цял ден беше се влачил по пътищата, му отмаляха краката.

— Нека още мъничко — молеше ги Пипи и продължи да танцува. На Блум и Карлсон-гръмотевицата не им оставаше друго, освен и те да продължат. Когато стана три часа след полунощ, Пипи каза:

— Ах, бих могла да танцувам до четвъртък! Но вие сигурно сте уморени и гладни.

Точно така беше, но те просто не смееха да си признаят. А Пипи извади от килера хляб, сирене, масло, шунка, студено печено и мляко. Та тогава Блум, Карлсон-гръмотевицата и Пипи се настаниха около кухненската маса и ядоха, докато станаха четвъртити. Пипи сипа малко мляко в едното си ухо.

— Много е полезно срещу възпаление на ушите! — обясни тя.

— Бедничката, възпаление на ушите ли имаш? — попита Блум.

— А, не — отвърна Пипи, — но може да пипна!

После двамата скитници станаха, благодариха топло за вечерята и поискаха да се сбогуват.

— Колко беше хубаво, че дойдохте. Наистина ли трябва вече да си вървите? — каза жално Пипи. — Не съм виждала човек да танцува полка като тебе, миличък — добави тя, като се обърна към Карлсон-гръмотевицата.

После посъветва Блум:

— Упражнявай се прилежно да свириш на гребен. И тогава няма да те сърби.

Когато бяха вече на прага, Пипи изтича и им донесе по една златна паричка.

— Честно си ги заслужихте! — каза им тя.
___
*„Так“ — благодаря (шведски)

следва

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s