Пипи вразумява една акула

Стандартен

На другата сутрин Пипи, Томи и Аника се измъкнаха много рано от колибата. Но децата от острова бяха се събудили още по-рано. Те седяха, изпълнени с нетърпение, под кокосовата палма и чакаха да излязат белите деца, за да си играят. Бъбреха си бързо-бързо на корекоредутски и се смееха, а зъбите им блестяха сред черните личица.

Цялата група дечурлига се отправи към брега начело с Пипи. Томи и Аника подскочиха от възторг, когато видяха ситния бял пясък, в който човек можеше да се зарови, и синьото море, което ги мамеше да се потопят. Недалеч от брега имаше коралов риф и вълните се разбиваха о него. Затова морето пред плажа беше тихо, с лъскава огледална повърхност. Всички деца — и белите и черните, хвърлиха своите кърпи и с викове и смях се втурнаха към водата.

След това се въргаляха по белия пясък, а Пипи, Томи и Аника бяха единодушни, че е много по-хубаво да имаш черна кожа, защото беше много смешно, когато белият пясък се полепи по черно задниче. Но и Пипи изглеждаше смешна, когато се зари до шията в пясък, тъй че се виждаха само луничавото й личице и двете рижи плитки. Всички деца насядаха около нея да си поприказват.

— Разкажи за бели деца и за тяхна страна — обърна се Момо към луничавото личице.

— Бели деца обича уморение — отговори Пипи.

— Не уморение, а умножение — поправи я Аника и продължи обидено: — Освен това не може да се твърди, че го обичаме.

— Бели деца обича уморение — настояваше упорито Пипи. — Бели деца право полудява, ако бели деца не получава всеки ден голяма доза уморение.

Тя не издържа да говори повече на развален корекоредутски и премина на своя език:

— Ако чуете някое бяло дете да плаче, бъдете сигурни, че или училището е изгоряло, или са им дали няколко свободни дни за почистване, или учителката е пропуснала да им зададе домашно по уморение. Пък да не говорим какво става, когато ги разпуснат за лятна ваканция! Настава такъв плач и такива ридания, че човек предпочита да умре, отколкото да ги слуша. Няма сухо око, когато затварят вратите на училището за цялото лято. Децата се запътват към домовете си и пеят тъжни песни за своята мъка и направо се задавят от ридания, като си помислят, че ще минат няколко месеца до следващия час по уморение. Да, това е безподобна трагедия! — завърши Пипи и тежко въздъхна.

— Хайде де! — казаха Томи и Аника.

Момо не разбра какво точно е уморението и поиска да му се обясни по-подробно. Томи искаше да му обясни, но Пипи го изпревари.

— Например — каза тя — разбираш ли 7×7 = 102. Ценно, а?

— Само че съвсем не прави 102! — отбеляза Аника.

— Разбира се — обади се Томи. — 7×7 = 49.

— Разбери, че сега сме на остров Корекоредут — каза Пипи. — Климатът е съвършено различен и много по-плодороден. Затова тук 7×7 прави много повече.

— Хайде де! — казаха пак Томи и Аника.

Капитан Дългия чорап прекъсна урока по смятане. Дойде да им съобщи, че той, хората от екипажа и всички корекоредути смятат да отидат за няколко дни на друг остров на лов за диви свине. Капитан Дългия чорап бил зажаднял за прясно свинско печено. Жените на корекоредутите също щели да тръгнат с тях, за да плашат свинете с диви викове. Това означаваше, че децата ще останат сами на остров Корекоредут.

— Нали нямате нищо против? — попита капитан Дългия чорап.

— Хайде отгатни — каза Пипи. — В деня, когато чуя, че някои деца не са съгласни да останат сами, без възрастни около себе си, ще науча цялата таблица за уморение отзад напред — кълна се в това.

— Значи решено! — каза капитан Дългия чорап. След това той и всичките му поданици, въоръжени с щитове и копия, се качиха в своите големи кану и отплаваха от остров Корекоредут.

Пипи направи фуния с ръцете си и извика подире им:

— Приятно пътуване! Пък ако не се върнете за 50-тия ми рожден ден, ще ви търся по радиото!

Щом останаха сами, Пипи, Томи, Аника, Момо, Моана и останалите се спогледаха с много доволен вид. Ето че този прекрасен остров в Южното море остана за няколко дни изцяло на тяхно разположение.

— А сега какво ще правим? — попитаха Томи и Аника.

— Най-напред ще си свалим закуската от дърветата — каза Пипи.

Тя бързо се покатери на една палма, за да откъсне няколко кокосови орехи. Момо и другите корекоредутчета набраха хлебни плодове и банани. Пипи запали на брега огън и изпече вкусните хлебни плодове. Всички деца насядаха в кръг около нея и получиха обилна закуска, състояща се от препечен хлебен плод, кокосово мляко и банани.

На остров Корекоредут нямаше никакви коне и затова всички черни деца проявиха голям интерес към коня на Пипи. Онези, които се осмелиха, дори го яхнаха за малко.

Моана каза, че много би искала да посети някой ден страната на белите, където се въдят такива чудновати животни. Господин Нилсон не се виждаше никакъв. Беше тръгнал на излет из джунглата, където бе открил много свои роднини.

— А сега какво ще правим? — попитаха Томи и Аника, когато им омръзна да яздят.

— Бели деца искат види хубаво пещери, да, не? — попита Момо.

— Бели деца без съмнение иска види хубаво пещери, да, да — отвърна Пипи.

Остров Корекоредут беше коралов остров. В южната му част към морето се спускаха стръмни коралови скали, а морските вълни бяха издълбали в тях причудливи пещери. Някои се намираха наравно с морето и бяха пълни с вода, но други бяха по-нависоко в скалите и там обикновено си играеха децата от острова. В най-голямата пещера бяха натрупали цял склад от кокосови орехи и други лакомства. Да се стигне дотам, беше опасна история. Трябваше да пълзиш много внимателно по стръмната скална стена, като се държиш за изпъкнали камъни и разни издатини. Инак имаше опасност да паднеш в морето. На друго място това нямаше да е страшно, но именно тук имаше много акули, които обичаха да си хапват малки деца. Въпреки това на децата от острова правеше удоволствие да се гмуркат на лов за бисерни миди, но тогава винаги някой оставаше на стража и викаше „акула, акула“, щом се мернеше гръбната перка на хищната риба. В голямата пещера корекоредутчетата имаха голям запас от блестящи бисери, които бяха намерили в мидите. Те си играеха с тях на топчета и дори не подозираха, че тия бисери имат огромна стойност в страната на белите хора. Капитан Дългия чорап сегиз-тогиз вземаше със себе си няколко бисера, когато отиваше да си купува енфие. Срещу тях получаваше много неща, които, според него, бяха необходими на поданиците му, но всъщност беше на мнение, че неговите верни корекоредути, общо взето, са добре с това, което си имат. Затова позволяваше на децата да продължават да си играят на топчета с бисерите.

Аника разпери ужасена ръце, когато Томи й каза да се покатери по скалата до голямата пещера. Първата част от пътя не беше много трудна. Имаше доста широк издатък, по който да се мине, но постепенно той се стесняваше и последните метри до пещерата човек трябваше да се долепя до камъка и да се залавя, където можеше.

— Никога! — възнегодува Аника. — Никога!

Да се катериш по някаква скала, където почти нямаше за какво да се хванеш, а на десет метра под тебе се ширнало морето, пълно с акули, които само те чакат да паднеш, не — това, според Аника никак не беше забавно.

Томи много се ядоса.

— Уф, човек никога не трябва да взема със себе си сестри в Южното море — гневеше се той, докато се катереше по скалата. — Гледай мене! Ще правиш само така…

Чу се силен плясък, когато Томи падна във водата. Аника нададе страшен вик. Дори и корекоредутчетата бяха ужасени. „Акула, акула“ викаха те и сочеха към морето. Там се подаваше перка, която бързо се устреми към Томи.

Тогава се чу втори плясък. Пипи беше скочила във водата. Тя стигна до Томи почти едновременно с акулата. Томи изкрещя от ужас. Той усети острите зъби на хищника върху крака си. Но в същия миг Пипи хвана с двете си ръце кръвожадния звяр и го вдигна високо над водата.

— Не те ли е срам? — каза й тя. Акулата се огледа изненадана и сърдита, защото не можеше да диша добре във въздуха.

— Обещай никога вече да не правиш така и тогава ще те пусна — каза й сериозно Пипи. После я хвърли с всичката си сила далеч в морето. Акулата побърза да се отдалечи и реши твърдо да се пресели колкото може по-скоро в Атлантическия океан.

Междувременно Томи беше се изкатерил върху някаква малка издатина на брега и цялото му тяло тръпнеше. От крака му течеше кръв. Тогава пристигна Пипи и направи нещо много странно. Първо вдигна Томи във въздуха, а после така го прегърна, че му пресече дъха. След това внезапно го пусна, седна на скалата и скри лице в ръцете си. Тя плачеше, Пипи плачеше! Томи, Аника и всички корекоредутчета я гледаха полуизненадани и полу-изплашени.

— Ти плаче, защото Томи почти изяден? — предположи Момо.

— Не! — сопна се Пипи й изтри очите си. — Аз плаче, защото нещастно малко акула днес няма закусва.

следва

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s