Пипи разиграва Джим и Бък

Стандартен

Зъбите на акулата бяха само одраскали крака на Томи. Когато се успокои, той все пак реши да се изкачи до голямата пещера. Тогава Пипи направи здраво въже от лико и го завърза за един камък. После се покатери пъргаво като планинска коза до пещерата и върза там другия му край. Сега дори и Аника се престраши да се изкачи до пещерата. Когато има здраво въже, за което да се хванеш, няма нищо страшно.

Пещерата беше прекрасна — толкова голяма, че всичките деца спокойно се побраха в нея.

— Тая пещера като че ли е по-хубава и от нашия кух дъб в двора на Вила Вилекула — каза Томи.

— Не, не е по-хубава. Но еднакво удобна — каза Аника, защото усети леко бодване в сърцето при мисълта за дъба в родината и не искаше да допусне, че има нещо по-хубаво от него.

Момо показа на белите деца колко много кокосови орехи и пюре от хлебни плодове има складирани в пещерата. Биха могли да прекарат там няколко седмици, без да огладнеят. Моана се приближи и им показа едно кухо бамбуково стъбло, пълно с прекрасни бисери. Тя даде на Пипи, Томи и Аника по една шепа от тях.

— С какви хубави топчета си играете тук — отбеляза Пипи.

Беше приятно да седиш край отвора на пещерата и да гледаш морето, което искреше под слънцето. А колко забавно беше да лежиш по корем и да плюеш във водата. Томи обяви състезание по далечно плюене. Момо прояви истински талант в тази област. Но и той не можа да надмине Пипи. Тя знаеше някакъв начин да плюе през зъби и никой друг не успя да го постигне.

— Ако днес в Нова Зеландия ръми — каза Пипи, — вината е само моя.

На Томи и Аника не им вървеше.

— Бели деца не може плюе — заяви снизходително Момо. Той сякаш не причисляваше Пипи към белите деца.

— Белите деца не можели да плюят ли? — възкликна Пипи. — Ти не знаеш какво говориш. Те се учат на това още от първи клас! Плюене на дължина, плюене на височина и плюене със скок. Ех, да можеше да видиш как плюе учителката на Томи и Аника! Тя взе първа награда по плюене със скок. Когато скача и плюе, целият град ликува.

— Хайде де! — обадиха се Томи и Аника.

Пипи заслони очите си с ръка и погледът й се плъзна по морето.

— Идва някакъв кораб — съобщи тя. — Някакво мъничко параходче. Чудна работа, какво ли търси насам?

Пипи ненапразно зададе тоя въпрос. Параходчето приближаваше бързо към остров Корекоредут. На борда му освен черните моряци се намираха и двама бели мъже. Казваха се Джим и Бък. Бяха чернокоси и груби и приличаха досущ на бандити, каквито между другото наистина бяха.

Веднъж, когато капитан Дългия чорап си купувал енфие от оня магазин, Джим и Бък били там. Те видели как капитан Дългия чорап сложил на тезгяха няколко необикновено големи и красиви бисери и чули, като казвал, че на остров Корекоредут децата си играят на топчета с такива бисери. От този ден нататък те гонели една-едничка цел: да отидат на остров Корекоредут и да се опитат да заграбят много бисери. Те знаели, че капитан Дългия чорап е невероятно силен, а се боели и от екипажа на „Лудетина“. Затова решили да издебнат някой ден, когато всички мъже са отишли на лов. Ето че сгодният случай не закъснял. Скрити зад един остров наблизо, те видели с бинокъла си как капитан Дългия чорап и всички корекоредути напущат остров Корекоредут и изчакали, докато лодките съвсем се изгубят отвъд хоризонта.

— Пускай котва! — изкрещя Бък, когато параходчето се приближи съвсем до острова. Пипи и децата ги наблюдаваха мълчаливо от пещерата. Котвата бе спусната. Джим и Бък скочиха в една малка лодка и загребаха към брега. На черните моряци заповядаха да останат на борда.

— Сега ще се промъкнем до селото и ще ги изненадаме — каза Джим. — Сигурно там има само жени и деца.

— Да — каза Бък. — А освен това в лодките имаше толкова много, жени, та ми се струва, че на острова са останали само деца. Дано сега си играят на топчета, ха, ха, ха.

— Защо? — провикна се Пипи от пещерата. — Толкова много ли обичате да играете на топчета? Аз пък смятам, че е по-забавно да поиграем на прескочи-кобила.

Джим и Бък изненадано вдигнаха глави и видяха как Пипи и останалите деца надничат горе от пещерата. Възторжена усмивка се разля по лицата им.

— Ето ги дечурлигата — каза Джим.

— Отлично — каза Бък. — Много лесно ще се справим с тая работа.

Но все пак решиха да прибягнат до хитрост. Отде да знаят къде пазят децата своите бисери и затова по-добре ще е да се покажат любезни. Те се престориха, че съвсем не са дошли на остров Корекоредут заради бисерите, а просто на малък приятен излет. Бяха се сгорещили и изпотили от горещина, та Бък предложи най-напред да се изкъпят в морето.

— Ще се върна до кораба, за да взема плувките — каза той и тръгна.

Известно време Джим остана сам на брега.

— Хубаво ли е мястото за къпане? — извика той угоднически на децата.

— Просто чудесно! — отговори Пипи. — Просто чудесно за акули. Те се къпят тук всеки ден.

— Глупости — каза Джим. — Не се виждат никакви акули.

Но все пак се разтревожи и когато Бък се върна с плувките, му разказа какво е научил от Пипи.

— Глупости — рече Бък и се провикна към Пипи:

— Ти ли твърдиш, че тук било опасно за къпане?

— Не — каза Пипи. — Никога не съм казвала подобно нещо.

— Хубава работа — каза Джим. — Не ми ли каза, че имало акули?

— Да, казах. Но пак не твърдя, че е опасно — не! Дори и дядо ми се къпа тук миналата година.

— Значи ясно! — отсече Бък.

— Миналия петък дядо се върна вече от болницата — продължи Пипи. — С най-хубавите дървени протези, каквито изобщо може да си представи човек.

Тя замислено плю във водата.

— Така не може да се твърди, че е опасно. Въпреки че доста ръце и крака са отишли по дяволите на това място. Но докато дървените крака струват само една крона чифта, смятам, че няма да се лишите от една полезна баня само от скъперничество.

Тя плю още веднъж.

— Освен това ще ви кажа, че се радва на дървените си крака като дете. Казва, че били неоценимо оръжие, когато трябва да се бие.

— Знаеш ли какво мисля? — каза Бък. — Че лъжеш! Дядо ти сигурно е стар човек и положително не му се иска да се намесва в побоища.

— Как да не му се иска? — извика Пипи пронизително. — Това е най-сприхавият старец, който някога е издънвал черепа на своя противник с дървен крак. Той просто не се чувствува добре, ако не се бие от сутрин до вечер. Иначе от яд си гризе носа.

— Ама че щуротия — възрази Бък. — Как може сам да си гризе носа?!

— Може! — увери го Пипи. — Качва се на стол.

Бък поразмисли малко върху това, но после изруга и рече:

— Не мога повече да слушам тия глупости. Хайде да се съблечем, Джим.

— Впрочем ще ви кажа — продължаваше Пипи, — че дядо има най-дългия нос в света. Той си има пет папагала и всичките могат да се наредят един до друг върху носа му.

Сега Бък наистина се ядоса.

— Слушай какво, малка червенокоса напаст такава, ти си най-лъжливото дете, което съм срещал. Не те ли е срам? Да не искаш да повярвам, че пет папагала ще се сместят един до друг върху носа на дядо ти. Признай, че лъжеш!

— Да — промълви Пипи тъжно. — Лъжа.

— Виждащ ли? — каза Бък. — Така си и мислех!

— Това е ужасна, чудовищна лъжа — продължи Пипи още по-тъжно.

— Ами да, веднага се досетих — каза Бък.

— Защото петият папагал — провикна се Пипи и избухна в горчиви ридания, — петият папагал трябва да стои на еди н крак.

— Върви по дяволите! — изръмжа Бък и отиде с Джим зад един храст, за да се преоблекат.

— Пипи, ти нали изобщо нямаш дядо! — упрекна я Аника.

— Нямам — заяви доволно Пипи. — Трябва ли на всяка цена да имам?

Бък успя да си сложи банските гащета. Той направи красив скок от една скала в морето и заплува навътре. Горе от пещерата децата го наблюдаваха с напрегнат интерес. Изведнъж видяха как перката на една акула проблесна за миг над водната повърхност.

— Акула, акула! — извика Момо.

Бък беше се изтегнал във водата и й се наслаждаваше. Той обърна глава и видя как ужасният хищник се приближава към него.

Едва ли някой е плувал толкова бързо, както сега Бък. За две секунди стигна до брега и изскочи от водата. Беше сърдит и уплашен и сякаш обвиняваше Пипи, задето във водата има акули.

— Не те ли е срам, хлапачка такава — извика той. — Морето е пълно с акули.

— Нима съм твърдяла противното — рече Пипи и мило-видно наклони глава встрани. — Знаеш ли, аз не винаги лъжа.

Джим и Бък се скриха пак зад храстите и се облякоха. Решиха, че вече е дошло време да помислят за перлите. Не се знаеше колко време ще отсъствуват капитан Дългия чорап и другите.

— Слушайте, дечица — каза Бък. — Чух как един разказваше, че по тия места се намирали много бисери. Знаете ли дали е вярно?

— И как още! — каза Пипи. — Просто се препъваш о бисерни миди, като ходиш по дъното. Слез да видиш и ще се убедиш.

Но Бък не искаше и да чуе за това.

— Във всяка мида има голям бисер — каза Пипи. — Горе-долу като този.

И тя му показа много голям бляскав бисер. Джим и Бък така се запалиха, че не ги сдържаше на едно място.

— Имате ли повече от тия? — попита Джим. — Бихме искали да ги купим от вас.

Това не беше истина. Джим и Бък нямаха никакви пари, за да купуват бисери. Просто искаха да се доберат до тях с измама.

— Да, имаме около пет-шест литра бисери в пещерата — каза Пипи.

Джим и Бък не можаха да прикрият задоволството си.

— Отлично — каза Бък. — Слез долу с тях и ще купим всичко.

— Ами! — възрази Пипи. — Не помислихте ли с какво ще си играят после горките деца на топчета?

Трябваше да мине доста време в разправии, докато Джим и Бък схванаха, че няма да им се удаде да отмъкнат бисерите с хитрост. Но щом не можеха да ги вземат с коварство, решиха да ги заграбят с насилие. Сега поне вече знаеха къде са бисерите. Трябваше само да се изкатерят до пещерата и да ги вземат.

Да се изкатерят до пещерата — именно там беше цялата работа! Докато траеше разправията, Пипи полека откачи въжето и го скри в пещерата.

Пътят до пещерата не се стори особено привлекателен на Джим и Бък. Но очевидно нямаше друг изход.

— Хайде ти, Джим — каза Бък.

— Не, хайде ти, Бък — каза Джим.

— Хайде ти, Джим — натърти Бък. Той беше по-силен от Джим. И затова Джим тръгна да се катери. Той отчаяно се вкопчваше във всички издатини, до които можеше да се добере. По гърба му се стичаше студена пот.

— Гледай да се държиш здраво, за да не паднеш — окуражи го Пипи.

Именно тогава Джим падна. Бък крещеше и ругаеше от брега. Джим също се развика, защото видя, че две акули се насочиха право към него. Когато бяха само на метър от него, Пипи хвърли отгоре един кокосов орех, точно пред носовете им. Това ги стресна за малко, та Джим успя да доплува до брега и да изпълзи върху скалата. Водата се стичаше по дрехите му и той имаше много жалък вид. Бък му се караше безмилостно.

— Опитай сам и ще видиш колко е приятно — каза Джим на Бък.

— Ще ти покажа аз как се прави — отвърна Бък й пое нагоре.

Децата го наблюдаваха. Аника дори се поуплаши, като видя как идва все по-близо.

— Внимавай да не стъпиш там, защото ще паднеш — каза Пипи.

— Къде? — попита Бък.

— Там — посочи Пипи. Бък погледна надолу в краката си.

— По тоя начин се харчат много кокосови орехи — рече Пипи подир малко, след като хвърли още един орех, за да попречи на акулите да изядат Бък, който жално се мяташе във водата. Той все пак излезе от морето наежен като оса и показа, че не е от страхливите. Веднага тръгна да се катери отново, защото си беше наумил да стигне пещерата и да си присвои бисерите.

Този път му потръгна. Когато беше почти стигнал до отвора на пещерата, Бък извика победоносно:

— Сега, деца, ще ми платите за всичко!

Тогава Пипи протегна показалец и го мушна в корема. Разнесе се силен плясък.

— Трябваше направо да си отнесеш и кокосовия орех, когато тръгна надолу — извика Пипи подире му, като се прицелваше в носа на една нахална акула. Но надойдоха още акули и тя се видя принудена да хвърли доста кокосови орехи. Един от тях улучи Бък право в главата.

— Ох, тебе ли умерих? — каза Пипи, когато Бък изрева. — Оттук приличаш на голяма отвратителна акула.

Джим и Бък решиха да изчакат децата.

— Когато огладнеят, ще се смъкнат оттам — закани се Бък. — И тогава ще им дам да разберат.

После извика нагоре:

— Жал ми е за вас, ако трябва да седите в пещерата, докато умрете от глад.

— Имаш добро сърце — отговори му Пипи. — Но до две седмици няма нужда да се безпокоиш за нас. След това може би ще трябва да разпределим кокосовите орехи на дажби.

Тя строши един голям кокосов орех, изпи млякото му и изяде вкусната ядка.

Джим и Бък ругаеха. Слънцето залязваше и те се приготвиха да пренощуват на брега. Не смееха да отидат на параходчето и да преспят, защото децата можеха да избягат с бисерите. Затова легнаха върху голата скала с мокрите си дрехи. Беше твърде неприятно.

Горе в пещерата децата със святкащи очи лапаха кокосови орехи и пюре от хлебни плодове. Яденето им се услаждаше и всичко беше тъй интересно и весело. От време на време надничаха, за да видят Джим и Бък. Беше се вече стъмнило, та само смътно ги различаваха на скалистия бряг. Но чуваха злостните им ругатни.

Внезапно заваля пороен дъжд, какъвто пада само в тропиците. От небето сякаш се изливаше цяло море. Пипи подаде крайчеца на носа си от пещерата.

— Надали има други такива късметлии като вас — извика тя на Джим и Бък.

— Какво искаш да кажеш с това? — попита Бък, обзет от надежда. Той си помисли, че децата са се разкаяли и ще им дадат бисерите. — Какво искаш да кажеш с това, че сме късметлии?

— Ами какъв късмет имахте, че бяхте мокри до кости, преди да завали. Инак дъждът щеше да ви измокри.

Някой долу изруга, но беше невъзможно да се определи дали ругаеше Джим или Бък.

— Лека нощ, лека нощ и приятни сънища — извика Пипи. — Защото ние смятаме да поспим.

Децата налягаха на пода на пещерата. Томи и Аника се настаниха до Пипи и я хванаха за ръце. Беше им толкова хубаво. В пещерата беше топло и уютно. Навън шуртеше дъждът.

следва

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s