Пипи напуска остров Корекоредут

Стандартен

Последваха приказни дни, приказни дни в този топъл, приказен свят, изпълнен със слънце, с искряща синя вода и с ухание на цветя.

Томи и Аника бяха толкова почернели, че почти не се различаваха от корекоредутчетата. А лицето на Пипи беше покрито с лунички.

— Това пътешествие се оказа много полезно за красотата ми — казваше тя доволно. — Сега съм по-луничава и по-хубава от когато и да било. Ако продължава така, ще стана просто неустоима.

Момо, Моана и всички корекоредутчета всъщност мислеха, че Пипи и сега си е неустоима. Никога не бяха се веселили както с нея и затова обикнаха Пипи, както я обичаха Томи и Аника. Разбира се, те обичаха и Томи, и Аника, а Томи и Аника им отвръщаха със същото. Затова се забавляваха тъй добре, когато бяха заедно и си играеха и играеха по цели дни. Често отиваха в пещерата. Пипи занесе там одеяла и когато искаха, оставаха да пренощуват с по-големи удобства, отколкото в оная първа нощ. Пипи направи и въжена стълба, която се спускаше от пещерата до морето, та децата се качваха и слизаха по нея, къпеха се и шляпаха до насита във водата. Да, сега можеха спокойно да се къпят там, защото Пипи прегради голямо пространство с мрежа и акулите не можеха да припарят. Много приятно беше да се плува в ония пещери, които бяха пълни с вода. Томи и Аника дори се научиха да се гмуркат за бисерни миди. Първият бисер, който Аника намери, беше голям, красив и розов. Тя реши да си го занесе у дома и да го постави на пръстен, който да й напомня за остров Корекоредут.

Понякога играеха, че уж Пипи е Бък, който се опитва да влезне в пещерата, за да открадне бисерите. Тогава Томи издърпваше стълбата и Пипи се катереше с мъка по скалата. Децата викаха: „Бък иде, Бък иде“, и когато тя подаваше глава в пещерата, едно подир друго я мушваха с пръст в корема и тя падаше заднишком в морето. Там започваше да пляска с вирнати крака и децата така се смееха, че едва не се изсипваха от пещерата.

Когато пещерата им омръзваше, отиваха в своята бамбукова къща! Пипи и децата я построиха с общи усилия, но Пипи естествено направи най-много. Къщата беше голяма и четириъгълна, изградена от тънки бамбукови пръчки, и децата можеха да се катерят по стените и отвътре и отвън както си искат. Точно до нея растеше кокосова палма. Пипи изсече стъпала в стъблото й, та можеха да стигат чак до върха й. Оттам се откриваше хубав изглед. Между две други палми Пипи завърза люлка от лико. Децата се залюляваха на нея, а когато бяха се здравата засилили, скачаха и падаха във водата. Пипи се люлееше така високо и отхвръкваше толкова надалеч, че обичаше да казва: „Някой прекрасен ден ще тупна от небето в Австралия и тежко на онзи, върху чиято глава се стоваря“.

Понякога правеха излети в джунглата. Там се издигаше високата планина, а от стръмната й стена се пенеше водопад. Пипи си втълпи да се спусне в бъчва по водопада и действително го направи. Тя донесе едно буре от „Лудетина“ и се вмъкна в него. Момо и Томи го захлупиха с капака и заедно го бутнаха във водопада. Бурето се понесе стремително надолу, като се блъскаше о камъните, и накрая се разби на парчета. Всички деца видяха как Пипи изчезна във водовъртежа и си мислеха, че надали ще я видят отново, но внезапно тя изплува отгоре, изкатери се на брега и заяви:

— Такива бурета развиват добра скорост.

Да, тъй минаваха дните. Ала скоро щеше да настъпи дъждовният период. Тогава капитан Дългия чорап се затваряше в своята колиба и потъваше в размисъл за живота, та се боеше, че в това време Пипи няма да прекара хубаво на остров Корекоредут. Томи и Аника все по-често започнаха да се питат какво ли правят у дома мама и татко. Освен това им се искаше да се върнат за Коледа. Затова не се натъжиха толкова, колкото би могло да се предположи, когато една сутрин Пипи им каза:

— Томи и Аника, какво ще кажете, да се приберем ли за известно време във Вила Вилекула?

За Момо, Моана и другите корекоредутчета настъпи тъжен ден, когато видяха как Пипи, Томи и Аника се качват на „Лудетина“, за да заминат за родината си. Но Пипи обеща, че често, често ще посещават острова. Корекоредутчетата бяха изплели венци от бели цветя, които окачиха на шиите на Пипи, Томи и Аника за сбогом. Тяхната прощална песен се понесе тъжно над морето подир отплаващия кораб. Капитан Дългия чорап също стоеше на брега. Трябваше да остане и да управлява острова. Вместо него Фридолф беше се нагърбил да откара децата у дома. Капитан Дългия чорап се секнеше замислено в голямата си носна кърпа и махаше за сбогом. Пипи, Томи и Аника така плачеха, че от очите им се лееха същински реки от сълзи, и махаха на капитан Дългия чорап и на малките черни дечица, докато се загубиха в далечината. Прекрасен попътен вятър ги съпровождаше през цялото пътуване.

— Я да извадим вашите фланелки, преди да сме стигнали Северно море — напомни Пипи.

— Уф, вярно — каза Томи и Аника.

Скоро стана ясно, че въпреки хубавия попътен вятър „Лудетина“ не ще успее да стигне у дома за Коледа. Томи и Аника много се натъжиха, когато чуха това. Значи никаква елха, никакви подаръци!

— Тогава можеше спокойно да си останем на остров Корекоредут — каза сърдито Томи.

Аника си мислеше за татко и за мама, и че въпреки това се радва, дето се връща у дома. Но наистина беше печално, че ще изтърват Коледа, мислеха си Томи и Аника.

Една тъмна вечер в началото на януари Пипи, Томи и Аника видяха насреща си светлините на малкия град. Бяха пристигнали у дома си.

— Хм, това пътуване по Южното море свърши — каза Пипи, когато минаваше с коня по мостика.

Никой не беше дошъл да ги посрещне, защото никой не знаеше кога ще се върнат. Пипи качи Томи, Аника и Господин Нилсон на коня и така се понесоха към Вила Вилекула. Конят се поизмъчи, защото улиците и пътищата бяха затрупани със сняг. Томи и Аника се вглеждаха напред през виелицата. Скоро щяха да бъдат при мама и татко. И внезапно почувствуваха колко много им е домъчняло за тях.

Къщата на семейство Сетергрен бе гостоприемно осветена, а през прозореца Томи и Аника видяха родителите си седнали край масата.

— Ето ги мама и татко! — провикна се радостно Томи. А Вила Вилекула беше съвсем тъмна и покрита със сняг.

Аника се разтревожи при мисълта, че Пипи ще се прибере съвсем сама.

— Моля те, Пипи, остани да спиш у нас първата нощ — рече тя.

— О, не — отвърна Пипи и скочи от коня в снега пред вратичката. — Сега трябва бързо да разтребя Вила Вилекула.

Тя продължи през дълбоките преспи, които й стигаха чак до кръста. Конят я следваше послушно.

— Но помисли само колко ще ти е студено — каза Томи: — След като толкова дълго време не е палено.

— Ами! — отвърна Пипи. — Щом сърцето е топло и бие както трябва, на човек не му става студено.

следва

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

w

Connecting to %s