Децата спаха спокойно цяла нощ. Но Джим и Бък — не. Изпърво ругаеха дъжда, а когато престана да вали, започнаха да се карат чия била вината, задето не успели да докопат бисерите, и кому всъщност хрумнало глупавата идея да дойдат на остров Корекоредут. Но щом изгря слънцето и изсуши мокрите им дрехи, а веселото личице на Пипи се подаде от пещерата и им пожела добро утре, те решиха по-твърдо от всякога да се опитат да заграбят бисерите и да напуснат острова като богати хора. Само че не им беше твърде ясно как ще стане това.

Междувременно конят на Пипи взе да се чуди къде са изчезнали Пипи, Томи и Аника. Господин Нилсон се върна от семейното тържество в джунглата и също недоумяваше. Освен това се чудеше какво ли ще каже Пипи, като види, че е загубил сламената си шапчица.

Господин Нилсон скочи върху коня и се вкопчи в опашката му, а конят се запъти да търси Пипи. След време стигна и до южната част на острова. Изведнъж видя, че Пипи се подава от една пещера, и радостно изцвили.

Read the rest of this entry →

Зъбите на акулата бяха само одраскали крака на Томи. Когато се успокои, той все пак реши да се изкачи до голямата пещера. Тогава Пипи направи здраво въже от лико и го завърза за един камък. После се покатери пъргаво като планинска коза до пещерата и върза там другия му край. Сега дори и Аника се престраши да се изкачи до пещерата. Когато има здраво въже, за което да се хванеш, няма нищо страшно.

Пещерата беше прекрасна — толкова голяма, че всичките деца спокойно се побраха в нея.

— Тая пещера като че ли е по-хубава и от нашия кух дъб в двора на Вила Вилекула — каза Томи.

— Не, не е по-хубава. Но еднакво удобна — каза Аника, защото усети леко бодване в сърцето при мисълта за дъба в родината и не искаше да допусне, че има нещо по-хубаво от него.

Момо показа на белите деца колко много кокосови орехи и пюре от хлебни плодове има складирани в пещерата. Биха могли да прекарат там няколко седмици, без да огладнеят. Моана се приближи и им показа едно кухо бамбуково стъбло, пълно с прекрасни бисери. Тя даде на Пипи, Томи и Аника по една шепа от тях.

Read the rest of this entry →

На другата сутрин Пипи, Томи и Аника се измъкнаха много рано от колибата. Но децата от острова бяха се събудили още по-рано. Те седяха, изпълнени с нетърпение, под кокосовата палма и чакаха да излязат белите деца, за да си играят. Бъбреха си бързо-бързо на корекоредутски и се смееха, а зъбите им блестяха сред черните личица.

Цялата група дечурлига се отправи към брега начело с Пипи. Томи и Аника подскочиха от възторг, когато видяха ситния бял пясък, в който човек можеше да се зарови, и синьото море, което ги мамеше да се потопят. Недалеч от брега имаше коралов риф и вълните се разбиваха о него. Затова морето пред плажа беше тихо, с лъскава огледална повърхност. Всички деца — и белите и черните, хвърлиха своите кърпи и с викове и смях се втурнаха към водата.

След това се въргаляха по белия пясък, а Пипи, Томи и Аника бяха единодушни, че е много по-хубаво да имаш черна кожа, защото беше много смешно, когато белият пясък се полепи по черно задниче. Но и Пипи изглеждаше смешна, когато се зари до шията в пясък, тъй че се виждаха само луничавото й личице и двете рижи плитки. Всички деца насядаха около нея да си поприказват.

Read the rest of this entry →

— Остров Корекоредут право напред! — извика Пипи в едно слънчево утро на Наблюдателницата, където стоеше препасана само с една кърпа около коремчето си.

Бяха пътували дни и нощи, седмици и месеци през бурни морета и тихи, спокойни води, под светлината на звездите и луната, под мрачни, застрашителни облаци и под жарко слънце. Бяха пътували тъй дълго, че Томи и Аника почти забравиха какво беше, когато си живееха у дома, в малкото градче.

Майка им сигурно щеше да се изненада, ако можеше да ги види сега. Край на бледите бузи! Свежи и загорели, с искрящи очи, те се катереха из въжетата на мачтите съвсем като Пипи. Докато навлизаха във все по-топли климати, смъкваха една по една дрехите си и накрая двете дебело навлечени деца, които прекосиха Северно море с по две фланелки, се превърнаха в две здрави, голи, кафяви хлапета, само с по една кърпа около бедрата.

Read the rest of this entry →

И една прекрасна утрин „Лудетина“ пристигна в пристанището, украсена със знамена и вимпели от носа до кърмата. Духовият оркестър на градчето беше строен на кея и свиреше с все сила весела мелодия за добре дошли. Всички хора от градчето бяха се стекли там, за да видят как Пипи ще посрещне своя баща, крал Ефраим I Дългия чорап. Дори някакъв фотограф се беше приготвил да заснеме паметната им среща.

Read the rest of this entry →

Дните минаваха и настъпи есента. След нея настъпи зима, продължителна и сурова, която сякаш изобщо не искаше да свърши. Томи и Аника бяха много заети в училище и с всеки изминат ден се изморяваха все повече и все по-тежко им беше да стават сутрин. Госпожа Сетергрен започна много да се тревожи от бледите им бузки и от липсата на апетит. На всичкото отгоре и двамата се разболяха наведнъж от шарка и трябваше да лежат няколко седмици.

Read the rest of this entry →

Един ден хубавата дълга лятна ваканция свърши и Томи и Аника тръгнаха пак на училище. Пипи все още смяташе, че е достатъчно начетена, без да учи, и решително заяви, че не възнамерява да стъпи в училище, докато не дойде ден, когато не ще може да се оправи, ако не знае как се пише „морска болест“.

— Но тъй като никога не страдам от морска болест, няма какво да се тревожа за правописа й. Пък ако някога наистина се разболея от морска болест, ще ме занимават други неща, а не правописът на болестта ми.

— Впрочем ти никога няма да се разболееш от морска болест — заключи Томи.

Read the rest of this entry →

Една сутрин Томи и Аника както обикновено се втурнаха в кухнята на Пипи и извикаха „добро утро“. Но никой не им отговори. Пипи седеше насред масата с Господин Нилсон в скута си и с щастлива усмивка на уста.

— Добро утро — повториха Томи и Аника.

— Ако знаехте — промълви мечтателно Пипи, — ако знаехте само какво открих. Аз и никой друг!

— Какво си открила? — попитаха Томи и Аника. Те съвсем не се учудиха от това, че Пипи е открила нещо, защото това се случваше много често, но искаха да знаят какво. — Казвай, Пипи! Какво си открила?

Read the rest of this entry →

Пипи заключи внимателно вратата на Вила Вилекула и закачи ключа на един гвоздей точно до нея. После свали коня от верандата — за последен път свали коня от верандата! Господин Нилсон се мъдреше вече на рамото й и се правеше на важен. Сигурно разбираше, че става нещо забележително.

— Да, като че това е всичко — каза Пипи.

Томи и Аника кимнаха. Да, като че това беше всичко.

— Още е рано — каза Пипи. — Да вървим пеша, та да трае по-дълго.

Томи и Аника отново кимнаха, без да продумат. И така поеха пътя към града. Към пристанището. Към „Лудетина“. Конят бавно чаткаше с копита подире им.

Read the rest of this entry →

нямах си друга работа, та се изпуснах преди време в един коментар за едни обувки, ама преди да напиша кото и да било и преди евентуално да пусна снимки, deni4ero иска-не иска, обещава да пусне и тя снимки, т.е. танто за кукуригу 😆

той батето ме човъркаше да пиша отдавна, ама покрай емоциите около първият яслен ден, хич и не ми беше до разказване. сега е мъъъъъъъничко по-спокойно, а и тъкмо дремнах има-няма два часа, та докато си пия кафенцето, ето ви и приказката за Обувките:

имало едно време едно моме, било дете, пораснало, ама само на години. влюбило се, оженило се, родило дете. променило се, не на акъл, на размер. най-фрапиращата промяна била №-ра на обувките, които момата-вече мама успявала да си нахлузи на краката. тези дъъъъъъълги, стройни (не чак, колкото били, еееех) крака, пораснали с ЦЯЛ №, та от №40, мамата започнала да си купува обувки №41 😯 .

Read the rest of this entry →