Дните минаваха и настъпи есента. След нея настъпи зима, продължителна и сурова, която сякаш изобщо не искаше да свърши. Томи и Аника бяха много заети в училище и с всеки изминат ден се изморяваха все повече и все по-тежко им беше да стават сутрин. Госпожа Сетергрен започна много да се тревожи от бледите им бузки и от липсата на апетит. На всичкото отгоре и двамата се разболяха наведнъж от шарка и трябваше да лежат няколко седмици.
Един ден хубавата дълга лятна ваканция свърши и Томи и Аника тръгнаха пак на училище. Пипи все още смяташе, че е достатъчно начетена, без да учи, и решително заяви, че не възнамерява да стъпи в училище, докато не дойде ден, когато не ще може да се оправи, ако не знае как се пише „морска болест“.
— Но тъй като никога не страдам от морска болест, няма какво да се тревожа за правописа й. Пък ако някога наистина се разболея от морска болест, ще ме занимават други неща, а не правописът на болестта ми.
— Впрочем ти никога няма да се разболееш от морска болест — заключи Томи.
Една сутрин Томи и Аника както обикновено се втурнаха в кухнята на Пипи и извикаха „добро утро“. Но никой не им отговори. Пипи седеше насред масата с Господин Нилсон в скута си и с щастлива усмивка на уста.
— Добро утро — повториха Томи и Аника.
— Ако знаехте — промълви мечтателно Пипи, — ако знаехте само какво открих. Аз и никой друг!
— Какво си открила? — попитаха Томи и Аника. Те съвсем не се учудиха от това, че Пипи е открила нещо, защото това се случваше много често, но искаха да знаят какво. — Казвай, Пипи! Какво си открила?
Пипи заключи внимателно вратата на Вила Вилекула и закачи ключа на един гвоздей точно до нея. После свали коня от верандата — за последен път свали коня от верандата! Господин Нилсон се мъдреше вече на рамото й и се правеше на важен. Сигурно разбираше, че става нещо забележително.
— Да, като че това е всичко — каза Пипи.
Томи и Аника кимнаха. Да, като че това беше всичко.
— Още е рано — каза Пипи. — Да вървим пеша, та да трае по-дълго.
Томи и Аника отново кимнаха, без да продумат. И така поеха пътя към града. Към пристанището. Към „Лудетина“. Конят бавно чаткаше с копита подире им.
нямах си друга работа, та се изпуснах преди време в един коментар за едни обувки, ама преди да напиша кото и да било и преди евентуално да пусна снимки, deni4ero иска-не иска, обещава да пусне и тя снимки, т.е. танто за кукуригу 😆 
той батето ме човъркаше да пиша отдавна, ама покрай емоциите около първият яслен ден, хич и не ми беше до разказване. сега е мъъъъъъъничко по-спокойно, а и тъкмо дремнах има-няма два часа, та докато си пия кафенцето, ето ви и приказката за Обувките:
имало едно време едно моме, било дете, пораснало, ама само на години. влюбило се, оженило се, родило дете. променило се, не на акъл, на размер. най-фрапиращата промяна била №-ра на обувките, които момата-вече мама успявала да си нахлузи на краката. тези дъъъъъъълги, стройни (не чак, колкото били, еееех) крака, пораснали с ЦЯЛ №, та от №40, мамата започнала да си купува обувки №41 😯 .
Когато Томи и Аника на другия ден се промъкнаха през задната врата във Вила Вилекула, цялата къща се огласяше от чудовищно хъркане. Капитан Дългия чорап още не беше се събудил, но Пипи беше в кухнята и правеше своята утринна гимнастика. Тя тъкмо правеше петнадесетото свободно премятане във въздуха, когато влязоха Томи и Аника и я прекъснаха.
— Ехе, сега бъдещето ми е осигурено — каза Пипи. — Сега ставам негърска принцеса. Половин година ще бъда принцеса, а другата половина ще кръстосвам моретата с „Лудетина“. Татко смята, че ако в продължение на половин година здравата управлява корекоредутите, останалата половин година ще могат да се оправят и без крал. Защото, нали разбирате, всеки стар морски вълк трябва от време на време да чувства палуба под краката си. Пък и време е да се помисли за образованието ми щом някой ден ще ставам истински смел пират, не бива да водя само дворцов живот. Татко казва, че изнежвал.
Една лятна вечер Пипи, Томи и Аника седяха на стълбата към верандата на Вила Вилекула и ядяха диви ягоди, които бяха набрали сутринта. Беше чудна вечер огласена от птичи песни и ухаеща на цветя и на диви ягоди разбира се. Всичко беше спокойно. Децата ядяха и почти не говореха. Томи и Аника си мислеха колко е хубаво, че е лято и че има още много време до първия учебен ден. А за какво мислеше Пипи, не се знае.
— Пипи, ето че вече цяла година живееш във Вила Вилекула — обади се внезапно Аника и хвана Пипи за ръката.
— Да, времето си тече, а ние стареем — рече Пипи. — Наесен навършвам десет години и това означава, че най-хубавите ми години са минали.
Всеки ден след училище Томи и Аника се втурваха към Вила Вилекула. Дори не искаха да учат уроците си у дома, а носеха и учебниците си у Пипи.
— Добре правите — казваше им Пипи. — Стойте тук и учете, пък дано и по мен се закачат малко знания. Не бих рекла, че имам кой знае каква нужда от тях, но вероятно не може да се стане Истинска фина Дама, ако човек не научи колко хотентоти има в Австралия.
Томи и Аника бяха разтворили своите учебници по география на кухненската маса. Пипи беше се разположила по турски в средата на масата.
В един хубав пролетен ден, когато слънцето грееше, птичките чуруликаха и във всички канавки се стичаше вода, Томи и Аника доприпкаха във Вила Вилекула. Томи носеше няколко бучки захар за коня и преди да влязат при Пипи, децата постояха малко на верандата, за да го потупат. Когато влязоха в къщата, Пипи още спеше. Както обикновено, краката й бяха върху възглавницата, а главата на обратния край, под одеялото. Аника я ощипа по палеца на крака и й каза:
— Събуди се!
Една сутрин Томи и Аника намериха в пощенската кутия писмо. На плика пишеше „Са Тми и Аника“. Когато го отвориха, намериха вътре картичка със следния текст: „Тми и Аника да дойдът у Пипи на роштен ден удре слет опет. Оплекло: квото искъти.“
Томи и Аника заподскачаха и се разтанцуваха от радост. Те разбраха много добре какво пише на картичката, въпреки че правописът беше по-особен. Пипи се беше измъчила страшно, докато я измайстори. Наистина, оня път в училище не позна буквата „т“, но все пак знаеше малко да пише. На времето, докато кръстосваше моретата, един от моряците на бащиния й кораб сядаше понякога вечер с нея на кърмата* и я учеше да пише. Но за съжаление Пипи не беше особено прилежна ученичка. Случваше се ненадейно да каже:
mikiblue.com 