златно детство

Стандартен

Живот на село. Събрани спомени на apieceofme и Магарета на Графът ми припомниха за „живите“ спомени за моето село.

израснала съм на село при баба и дядо! когато свършваше лятната ваканция, не исках да се прибирам в града, не исках да отивам на училище, плачех.. с дни всяка вечер ронех сълзи, исках на село, при баба и дядо :-)

няма да забравя как се сбогувахме с братовчедите, ние на единия край на улицата, те на другия и махахме с ръка за довиждане.

събирахме се 4-ма първи внуци при баба и дядо, две улици по-натам бяха 4-мата ни втори братовчеди, отделно беше пълно с други деца, повечето селянчета… изкарвахме си страхотно.. липсва ми и винаги ще ми липсва… но спомените са прекрасни и живеят в мен…
няма да забравя как всяка вечер баба (лека й пръст) ни питаше какво меню искахме за другия ден. закуска, обед, вечеря – всяко наше желание беше изпълнено :-)

сутрин баба ни оставяше да се наспим, поне до 10 часа.. а дядо искаше да ставаме рано, рано… в повечето случаи, баба печелеше и ние бяхме щастливи :))) след сън следваше закуската, после се захващахме с работа.. я да изкореним плевелите в градината, я да нароним царевица за животните, да съберем узрелите плодове и какво ли още не.. на село винаги имаше работа :-)

следваше обяд, обеден сън. в повечето случаи изчаквахме баба да заспи (дядо ходеше на работа, сутрин джипката идваше да го вземе. дълги години беше председател на селото. всички хора го обичаха и уважаваха. и все още е така.) и хуквахме навън в двора да измисляме разни щуротии, да се катерим по покрива на къщата, по дърветата или просто да се печем излегнали се върху покрива на гаража.

следобед хапвахме някаква закуска и хуквахме при другите братовчеди да играем. измисляхме какви ли не игри. вечер се прибирахме уморени и щастливи, вечеряхме с баба и дядо, говорехме си, те ни разказваха разни истории и така всеки ден.

всяка вечер в киното даваха различни филми.. но не всяка вечер можехме да ходим :-) то бяха уговорки, подмазване, само и само да ни пуснат. хихихи условието беше някой от дядовците (нашият или на вторите братовчеди дядото, брат на баба) да се съгласи и да дойде с нас и после да ни изпрати до домовете.

ние си имахме кола. с нея ходехме до бостана или лозето в покрайнините на село, с нея отивахме до някой близък град. бяхме горди, когато минавахме през центъра. обичахме дядо да ни вози. явно защото имахме кола, непрекъснато си мечтаехме за едно прекрасно магаренце с мъничка каручка.

през две къщи живееше един дядо с неговата баба, те си имаха един прекрасен дългоушко и една мъничка каручка. обичахме да храним магаренцето с трева, да го галим по муцуната или просто да се покатерим на каручката и дядото да ни повози. опитвахме да го навием, да говори с нашия дядо и да размени каручката и магаренцето за москвича. така и не успяхме. дядото учтиво ни отказваше с усмивка на уста.

сега в тяхната къща се е настанило циганско семейство, двора е запустял, прозорците са изпочупени. дядото, бабата, магаренцето и каручката отдавна ги няма. спомням си едно време кокошарника просто се залостваше с един дървен чеп. сега дядо слага катинар.

селото беше живо и красиво.

вече не е така. повечето млади хора избягаха. старите лека, полека земята ги прибира. завъдиха се цигани, много цигани.. от едно крадливо племе. има и още един цигански род, но те са добри, чисти, работливи. никога селяните не са имали проблеми с тях, за разлика от другият род – крадливи и мръсни. няма да разказвам за крадливите им набези. едно от нещата, което умеят най-добре е да се заселват в запустели къщи. бабата и дядото умират, децата им и внуците са далече или просто ги няма, и циганите се заселват там…

циганите, които денем влизат в дворовете и къщите, за да откраднат каквото им попадне…

мъчно ми е.

но все още спомените ми са живи. очаквам да излезе дядото или бабата на двора, да ни се усмихнат, поздравят, да ни попитат на кой сме внуци, ако случайно не ни познават… а сега.. вече ги няма..

железните огради на малкият стадион, на детската градина, на училището – няма ги. всичко е откраднато.

половината гора е изсечена..

имаше един невероятен тунел от дървета, дълъг приблизително 400-500м. представете си дългия и прав път, от двете му страни големи дървета с огромни корони, които образуваха висок тунел над пътя. жива приказна картина. (съжалявам, че по онова време нямах фотоапарат, за да снимам тази гледка). сега дърветата ги няма.. само дънерите напомнят за тях. всичко е изсечено. всичко.

бих могла още дълго да пиша и да разказвам за безгрижното си и щастливо детство или за полу-мъртвото вече село; за усмивките и сълзите от щастие или за сегашната тъга, която ме обзема, когато виждам как любимото ми село „потъва“ и изчезва…

все по-често се плаша от мисълта, че един ден и дядо ще си отиде, къщата ще опустее и вече няма да имам причина да се връщам там.

сълзите ми напират… искам си моето живо село, искам си моите баба и дядо, искам си безгрижните и щастливи дни.

въпрос на време всичко това да изчезне. въпрос на време всичко да бъде само един спомен.

но какъв спомен, а?

животът продължава.

About these ads

»

  1. Прекрасно е, защото е невъзвратимо…..
    Надеждата : след 30 години и нашите деца да говорят за „Златно детство“

  2. Късметлия сте, simplyblue, че имате такива спомени. Толкова ми са “познати” – точно така ни питаха и нас навремето “какво искате да ядете утре”, точно така беше и със следобедния сън и т.н.
    Точно така ми е мъчно и за времето, когато дъщеря ми я пускахме на тротоара в центъра на София и се прибирахме да си гледаме работата, защото знаехме, че няма да слезе от тротоара и винаги ще я намерим по дворовете на карето. Не беше толкова отдавна, само преди 40-ина години. :(
    Какво ли ще бъде след толкова години? Вие ще го видите…

  3. Съзирам лека ирония… нашите баби намираха за „недопустимо“ поведението на Васил Найденов… непрекъснато се връщаха години, години назад в спомени и с тъга за отминалото „добро“ време… а ние още сме млади и зелени и вече тъгуваме по детството, после по младостта и т.н. и т.н… нищо ново под слънцето – само грее по-силно

  4. Аз съм израсъл на село и сега четейки това сълзите ми не напират, а просто си текат. Дори върнах семейството си от чужбина за да поживеем на село и децата да прихванат някоя годинка на двора при баба си и дядо си. После да знаят че има за какво да се върнат, а не само да надоволстват, че им жега и искат климатик.

    Открих тази страница търсейки текста на една песничка дето щерка ми изучава по пеене в 4 ти клас. Ето го и него:

    То всяка вечер пее нейде скрито
    На къщата в притихналия мрак.
    И сякаш виждам пак копни от жито,
    И тичам, и ловя светулки пак.

    Припев:
    Щурче, щурче, къде са дните летни
    С комбайните, с напева на коли?
    Навън сега е зима неприветна
    И едър сняг от седмица вали.
    Ла ла, ла ла…
    Ла ла, ла ла…
    Щурче, щурче, навън сега е зима.
    Бъди ни гост и пей у нас.

    Затрупал е градините, нивята,
    На ручея гласът е заглушил.
    Самотна и премръзнала земята
    Мечтае за цветята на април.

    Припев:…

    Певецо мил, разбирам ти копнежа,
    Жадувам волния простор и аз,
    Навън сега е зима, зима снежна,
    Затуй бъди ни гост и пей у нас.

    Припев:…

    Нямам какво друго да кажа, авторът е го е казал всичко останало.

  5. и аз израстнах на село, имах прекрасно и безгрижно детство, тази песничка за щурчето ме връща в спомените ми за онова време с винаги ожулени колене, къпане в планински вирове и реки и мирис на окосена трева

Вашият коментар

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s