Нека Слънцето не спира да огрява лицето ти и пътя напред, мила Дени!

Ти успя!

Майчице, за теб: поклон! :-* [hug]

20.03.2009   Дени – ALL   0:1   Ами, сега?

27.04.2009   Дени – ALL   1:0   Галактическата победа

09. 2009      Дени – ALL   1:0     “Превъзходен костен мозък!” – каза др. Спасова

12.2009       Дени – ALL    1:0     странна работа, ‘ма хубава

2010         Дени – ALL    1:0      просто усмивка … и кошмари

20.03.2011  Дени – ALL   1:0

Мислех така да го оставя. За мене датите и статиите говорят всичко. Днес четох разказ на една друга майка, която е нямала нашия късмет. Изби ми херпес от прочетеното. Две години се пазех и умишлено не четях нищо никъде, за да се предпазя, иначе щях да полудея съвсем. Отделно познавам и други, които също нямаха този шанс да дочакат края на терапията и да кажат с леко отпуснато сърце – ‘свърши се!’
Веднъж, когато си се докоснал до смъртта по един или друг начин, осъзнаваш колко е ценен животът. Осъзнаваш колко са ценни хората. Осъзнаваш горчиво как с лека ръка, безотговорно пилееш това, което ти е подарено. Това, което е най-ценното. Това, което не си заслужил, но го имаш по милост. Животът ти. Живот, който разпиляваме всеки ден в напразни надежди, в глупави маловажни спорове за имоти, храни, дрехи, разпиляно его, а забравяме да се радваме на това, което имаме тук и сега. Оценяваме щастието си, любовта си, човекът до нас, децата ни, родителите ни, приятелите ни едва тогава, когато или сме на път да ги загубим, или, уви, вече сме загубили. Тогава се втурваш през глава да търсиш, да искаш да обърнеш света, да се сближиш, да наваксаш … жалка картинка … сме понякога хората, но имаме шанс да се поправим …

Моето дете победи левкемията Както и преди съм писала – с много рев, с много викане, с много каканизане … Тя, практически, се научи да говори в болницата. Като ‘не’ и ‘моля’ ги доусъвършенства там. Трудно ми е да говоря сериозно за това. Свикнала съм, някак, всичко да обръщам към веселата страна. И сега силно ме влече нататък … Явно е некъв бъг … Та, ухааа, ехааа … Дени победи! Боже, толкова емоции и реакции изкачат в главата ми от “ALL bite the dust!” до дивашко скачане и викане с нечленоразделни звуци. Много съм задобряла на тях в контактите ми с хлапетата. Това преминава към в началото тихо, кротко, напоително сълзоотделяне до бурен разтърсващ рев, който и да ме питате що, и аз нема да имам логичен отговор. Много емоции, другари, много нещо. За две години дъщеря ми порасна и постоянно се хващам, че си повтарям мантрично,  за да не я ошамаря: “тя е на 4, тя е дете, тя е на 4, тя е дете”, взимайки я постоянно за голямо човешко същество, което не е и което аз едва ли някога ще бъда. Дъщеря ни ни научи на толкова ценни уроци, които ние и да ни ги напишеш на челата с червен молив, пак трудно бихме усвоили.

продължава…