Синята снежинка

Стандартен

от: Фани Пейчева

snow Било през зимата. Резбарят Никола учел селските деца да резбоват бяла мура и липа, а синът му Богоя се закачал с момите на мегдана, замерял старците с топки и ги обсипвал с подигравки зли. Не щеш ли, минала оттам и селската баячка баба Риста. От нея всички се понабоявали, път й сторвали, дума пред нея не издумвали – да не я разлютят, та тя да им прати я уроки, я болест неверна.

Само Богоя нехаел и никого не тачел. Хеле пък недъгавите и старите никак. Като съзрял баячката да ситни по стръмната пътека към герана, метнал топка, па я улучил в челото.

Старицата се стреснала, поотърсила глава, стрелнала го с гневен поглед и рекла:

- О, баби, ще те видя как ще се засмееш, когато сърцето ти лумне ту в огън, ту застине в мъка по обич голяма. Да даде бог да обикнеш Синята Снежинка. Протегнеш ли ръка да я докоснеш – да се разтопи. Погали ли те – да се вледениш! – И повлякла крак към герана, сякаш нищо не се било случило.

Наоколо що люде имало, застинали от тежката клетва и прокоба. Само Богоя се изсмял и мигом забравил бабините думи.

Пък майстор резбар бил Богоя. Като баща си – хване ли длетото, дървото оживявало в ръцете му, превръщало се в къс красота – очи не можеш от него да отделиш. Чак майсторите се захласвали в работата му и клатели замислено глави.

- Къде ще се намери купувач за такова нещо? – думали те и цъкали с език.

Но колкото красота създавали ръцете му, толкова повече злини разнасяла устата му. Злоезичен и пакостен бил, никого не подминавал без прякор и подигравка. Чак да го хване човек страх да му се изпречи на пътя.

- Младо-зелено е още. Като се налудува, ще се смири! – думали си старите и само от почит към майстор Никола му прощавали.

Ала смиряване нямало. Тюхкала се майка му, тъмен като облак мълчал баща му и свивал пестници – кога ли ще го наложи така, че да не може от одъра да се привдигне. Другарите му вече люлки люлят, за булки се грижат, а той вилнее като хала.

Една нощ над стаеното в преспи село налетяла снежна вихрушка. Завила, зафучала, заблъскала в двери и дървета – ще срине сламените стрехи. Огънят засъскал неспокойно в огнищата, запищели боровите цепеници, а димът застинал ниско долу. Комините треперели под напора на вятъра, стените се огъвали под тежкия мек сняг.

Богоя се стреснал в тежкия си сън, скочил на крака и прилепил лице о хладното стъкло, па надникнал в мразовитата светлина на нощта. Това, що видял, взело дъха му. На сребърна шейна, теглена от благородни елени, летяла и се носела във вихрен танц Снежната царкиня. А край нея като перушинки кръжали безброй снежни момичета. Били дивни като пеперуди под лунна светлина, ала най-прекрасна му се сторила една. Не приличала на другите. Била с разпуснати синкави коси, на челото й искряла сребърна снежинка, на тънкото й дълго тяло се веело синкаво одеяние – прозрачно и красиво, сякаш сняг от ранина. На малките крачета – сребърни пантофки, изящни и крехки като от кристал. В тънките си ръце държала малък рог и надуела ли го, над стаената земя се понасял тъжен вик, а от небето се посипвал рехав сняг. Очите й горели с дълбока небесна синева, а лицето й греело като самата месечина. Дори и Снежната царкиня не била по-красива от тази нежна зимна девица.

Гледал Богоя и колкото повече стоял в мрака с лице на стъклото, толкова повече усещал, че става нещо със сърцето му. Изпълнило се с толкова неземна радост, с такова вълнение и трепет, че метнал кожуха през раменете си, крачнал през засипания праг и се намерил редом с танцуващата зимна прелест. Зафучал вятърът, подхванал момъка и го завъртял ведно с нежното видение. Царкинята се усмихвала с ледена усмивка, девойките безмълвно размахвали ръце и шетали над затрупания с преспи мегдан. И тъй както всичко започнало, така мигом и свършило. Чудното видение надуло рог, елените се понесли към небето, а след тях и снежните момичета. Останала само Синята снежинка. Тя протегнала ръце към Богоя, устните й прошепнали нещо, ала от вихъра не се чул ни глас. Тя кимнала с глава и се спуснала да застигне дружките си. Синкавите й коси и поли се развявали около нозете й, здрачът ги поел, а след нея останал да звучи странният зов на малкия рог. Всичко било толкова внезапно и ненадейно, че Богоя продължавал да стои като враснал в снега, с очи, обърнати към сипещото едър сняг небе.

На заранта хората се видели в чудо. Не можело вратата да се отвори, добитъкът да се нахрани и напои, огнищата да се стъкнат. Гледали угрижени и клатели глави – толкова сняг не бил падал откакто свят светува.

- Снежната царкиня хорище си е направила нощеска! – думали старците и димели замислено с луличките си. – Ще изгори някоя човешка душа. Няма да е на добро тая работа…

Тутакси някой си спомнил за клетвата на баба Риста. Погледнали към Богоя и замрели. По-блед и от самия сняг стоял той и мълчаливо, с невиждащ поглед, гледал утъпкания мегдан. Там, сред преспите все още му се привиждала Синята Снежинка, а сърцето му ту в огън се запалвало, ту в хлад замирало по обич голяма, неизпитвана, непреживявана.

- Не е на себе си! – продумал накрая някой. – Трябва да го е стигнала клетвата на баба Риста. Да видим сега що ще чини майстор Никола с единствената си мъжка рожба. Беда е това, не е шега работа.

И бащата дочул за тая проклета клетва, но не дал ухо на хорски думи, женски приказки си рекъл. Ала, като гледал как синът му се щурка из къщата, как не похваща работа, а очите му все навън през леденото прозорче надничат, как въздиша и ту бледнее, ту краснее, свило се сърцето му. Отишъл при баячката и с ръка на гърдите й се поклонил до пояс, ръка й целунал.

- Това, що думат людете, истина ли е, бабо Ристе? – с притеснение попитал майсторът, срамувал се, че се вдава в женски одумки.

- А ти какво си мислиш? Ще мятам думите си на вятъра ли? Ти ме знаеш… – снижила глас старицата, опитала се да смекчи вината си. – И за какво си дошъл? – отново се намусила тя, като се сетила как калпазанинът я направил за смях пред селото.

- Ами…да те питам що да правим с това момче. Да му се помогне някак, мирка не му дава някаква сила, все навън в нощта го тегли и влече. Ще погине! – с мъка въздъхнал резбарят и свел глава, срамувал се и за сина си, и за себе си.

- А, сега си се замислил как да му се помогне! – изведнъж кипнала старицата и стиснала пестник. – Когато вилнееше и пакостеше, ти къде беше? Защо тогава не спря сина си? Защо не го вразуми, ти си човек праведен и прилежен, ама изпусна сина си, за посмешище направи всинца ни в село. Оправяй се сега самичък с него. Казана дума – хвърлен камък.

- Младо е, думах си, ще улегне…

- Не знам, върви си. Злото е сторено. Каквото има да става, ще стане. За всяка болка и страдание цяр има – сам знаеш, работата е лек. Иди си и бог да ти е на помощ! – като че ли със съжаление издумала баячката и го испроводила до пруста.

Тръгнал си резбарят с натежало от скръб сърце. Но никому нищо не рекъл, не се оплакал, не възроптал срещу никого, запретнал ръкави, стиснал длетото в ръка, та огънал желязото и задълбал. До него, свел глава, се трудел Богоя, ако и час по час да извръщал очи навън. Така минавали дните, ала с нощите било страшно. Щом зафучавала виелицата, момъкът скачал, мятал кожуха през рамо и влитал в мразовития мрак. И както тогава го причаквали снежните момичета и го повеждали в буен танц. Редом с него се носела Синята Снежинка и впивала в очите му небесен взор. Обичта им ги зовяла, привличала, но не смеели да се доближат, ръка да си подадат.

Това продължило дълго. Момъкът се променил. Станал мълчалив и мрачен. И преди не бил речовит, ама сега и дума не отронвали стиснатите му уста. Очите му все в небето, дирели следа от дивното създание. А ти една нощ изчезнало. Зимата била към своя край, снеговете намалели, студовете се стаили, замирисало на топла земя, на събудена гора и пролет. И Богоя залинял, затъгувал за Синята Снежинка.

Един ден рекъл на баща си, като криел очи:

- Не мога повече така да живея, тате. Ще вървя след снеговете. Такава е моята орис. Не ме кори!… Ако някога се върна жив и здрав, десеторно ще ти се отплатя и ще изкупя вината си. Благослови ме, тате, и да вървя. Пролет дохожда, с дъха си последната снежинка ще разтопи. Тогава няма да зная как да намеря моята мила снежна хубавица. – И свел глава.

- Дано намериш покой за душата си, синко! – просълзил се бащата. – Като се наскиташ по широкия свят, върни се в родната къща. Не забравяй, че си резбар. А резбарят живее да създава с тия две ръце красота и радост за людете. Когато можеш дълбай, не изпускай длетото. Това ще те спаси, запомни го, сине!

Целунал Богоя ръка на баща си и майка си, метнал през рамо торбата с длетата и хванал пътя на север, да не загуби снеговете, да застигне студовете, да бъде редом с нежната Снежинка. А пътят край нямал. Вечер имало сняг, докато се зазори – подместл се, прибрал сена север. И пак на път, докато стигнал накрая в подножието на вековна гора. Величествени борове и тънкостволи ели, наметнати с рехави снежни шуби, вишели снаги и върхари към небето, тайнствено шумели, а тежките им вейки се полюшвали под хладната въздишка на вятъра. Не се видели ни пътечка, нито път – гората била засипана с преспи от дебел неизбродим сняг.

- Ами сега? – спрял се момъкът и се заслушал в скрежното пукане на клонаците. – Как ще премина? Пък и дали правия път държа? Хе-е-ей, снегове! Къде е Синята Снежинка-а-а? – внезапно, неочаквано и за самия себе си се провикнал момъкът.

- …ин-ка-а-а-а…. – блъснало го ехото.

- Що щеш по тия места, момко? – сепнал го глас в настъпилата горска тишина. – Защо не си седиш у дома на топло, както вси люде?

Богоя се обърнал и едва не се сблъскал със Синята Снежинка, що стояла и го гледала с лъчезарна усмивка.

- След тебе тръгнах… защото отвътре ми е студено – изчервил се той. – Не мога да живея, без да те виждам, ще загина… Вземи ме със себе си! – Момъкът умолително погледнал хубавицата и обречено въздъхнал.

- Че как да те взема, като ще замръзнеш само от дъха ми? Докосна ли те, смърт те чака. Допреш ли се пък ти до мене, ще се разтопя. Не може, момко, не може. Върни се у дома, намери си мома лика-прилика и заживей като другите, а мене забрави. Така устроен е светът, не ме кори! – с мъка му рекла Снежинка и извърнала глава, жал стягала и ней душата.

- То аз и така ще погина от обич по тебе! Нека да дойда! Нека се вледеня, нека се затрия от тоя свят, само да съм някъде край тебе, да те виждам, да ти се радвам, пък каквото ще да става! – настоявал момъкът.

Снежинка бледо се усмихнала.

- Щом искаш… Но отсега искам да знаеш, че ако се случи да загинеш, ще ми бъде тъжно, но нищо не ще мога да направя. Не мога да те закрилям. Ще ме гледаш, но няма да ме имаш, обичам те, но не бива и да ти го казвам. Има по-силни от мене и от нашата обич. Да вървим!… – И го повела през гората, а снеговете се дръпнали, пъртина направили, та чак до дворците на Снежната царкиня, де живеела с момичетата си и малките джуджета.

- Кого ми водиш, Снежинке? – попитала тя, когатп двамата се изправили пред ледения й позлатен трон.

- Момъкът, който играеше с нас през ония нощи, царкиньо – отвърнала Снежинка и подвила коляно.

- И какво мислиш да правиш с него, дете мое?

- Ще го задържа в дворците, царкиньо, до следващите тежки снегове. Тогава ще го върна в неговото село.

- Да остане, но усетят ли го ветровете…

- Само Северният, царкиньо – прекъснала я Снежинка. – Само той може да ме накаже, знаеш защо. Богоя ще ме пази…

- Ще видим. Покажи му работилниците на джуджетата и нека се захване за работа. Само в игри и забави не се живее, трябва да се трудим, знаеш го това, нали? – бледо се усмихнала царкинята и му махнала с бялата си ръка, сбогувала се.

Богоя се поклонил до пояс на Снежната царкиня и захласнат от всичко, що виждат очите му, последвал Снежинка.

И заживял той сред ледените дворци. Като лавина се свличало времето и гонело дните. Денем работел до изнемога в работилницата на джуджетата, резбовал, плетеници тъкмял, дървото съживявал. А нощем, нощем с изпълнено от любов сърце се вихрел във вихрен снежен танц и не откъсвал светнал взор от лицето на Синята Снежинка.

- Ще изгоря, любима моя! Като въглен тлее животът ми. Какво ще правим занапред? – с бледи устни шепнел момъкът, а вятърът подемал думите му и ги носел надалеко.

- Няма лек за обичта ни, радост моя! Иди си, спасение в резбата си дири. По-леко ще ми бъде, ако зная, че си под покрив. Ще бушувам, ще сипя сняг, ще гоня вихрите студени, ала човешки живот няма да отнемам. Твоят образ людете ще пази, сред тях ще те диря. А нощем ще те навестявам, дордето дни денуваш, все край теб ще бъда. Върви си, мили, да избегнем идните беди! – уговаряла го Снежинка, а сълзите й се стичали по бялото лице.

Така си думали двамата млади и жалели жестоката си орис, а Северният вятър се навъртал наоколо, дебнел ги, дордето научил тайната им. Разперил черни рехави криле, скрил нежаната Снежинка от очите на другите, грабнал я и я отнесъл високо горе във ветровития си замък. Скрил снежната хубавица и три дни и нощи не се вестил над земята, та тя си отдъхнала от набезите му.

Скоро Снежната царкиня подирила Снежинка и като не я намерила, наредила:

- Който ми доведе Синята Снежинка, ще го възнаградя богато. И едно желание ще му изпълня!

- Северният вятър я отвлече! – изцвърчало малко сивичко врабченце и се свряло на завет в полите й. – В замъка му затворена стои, под венчило дорде не мине, няма да се появи на този свят. Скоро сватбата ще стане.

Богоя слушал и не можел да повярва на ушите си. Та нали само преди три дни си говориха и той я изпрати до двореца.

- Ти, момко, няма ли да тръгнеш да я подириш? – сепнал го леденият глас на царкинята. – Нали заради нея дойде при нас? Сега какво ще правиш без изгората си?

- Какво да ходя? Ами ако сама е тръгнала? – отвърнал момъкът и обидено врътнал глава.

Снежната царкиня посиняла като синьото небе навън. Очите й блеснали като мълнии и угаснали, а устата й тежки думи изрекла, та и джуджетата се вкаменили.

- Как смееш, невернико, да обвиняваш момичето в измяна? – заплашително се надигнала тя и се изправила в цял ръст. – Ако тя е искала да стори нещо, аз ще го знам. До одеве обичаше Снежинка, а сега не й вярваш. Махай се, продажнико, дордето не съм те превърнала в буца сняг или в късче лед! – И блъснала в лицето му леден дъх.

- Но тя… защо не извика за помощ?… Защо не свирна? – заекнал смутено Богоя и се изчервил от срам.

- Защото не познаваш вятъра. Дано никога не се срещнеш с него, тогава ще разбереш защо не е викала. Не обичаш ти моето скъпо момиче, не го пожали, а го обвини в измяна. Върви си! – махнала с ръка царкинята и се извърнала от него.

С раздвоени мисли и натежала глава се отдалечил момъкът. Влязъл в работилницата. А там гробна тишина. Никой не го погледнал. Не го пожалил. И нему сърцето се свило от тъга. Метал торбата си през рамо, огледал всички и попитал:

- Къде се намира замъкът на Северния вятър?

- Все на север, до края на света тая посока дръж. Тя ще те отведе в замъка му – отвърнало най-малкото джудже.

- Ще дойде ли някой с мене? – със слаб глас попитал Богоя, ала малките работници не повдигнали глави.

- Самин върви, когато ти бъде най-трудно, ние ще сме край тебе. Няма да те оставим в беда! – отвърнало отново най-малкото джудженце.

Тръгнал Богоя направо през дълбокия сняг Ала миг по-късно съзрял пред нозете му да тича и да се вие мъничка пътека и с благодарност към царкинята хукнал нататък. Скалите и ледените грамади се отмествали, сторвали му път, нощем дърветата го приютявали на топло, пазели го от мъгли и ветрове. Така, докато видял пред себе си, високо в облаците чак, обгърнат с девет пръстена мъгли, черния и изострен като свещ замък на Северния вятър. Наоколо фучали въздушни сприи и мълнии процепвали небесната гръд, забивали се с писък в смразената земя и не давали никому да мине. Ала и тук дошла на помощ царкинята. Наметнала връз раменете на момъка дебела плащеница от сняг, търкулнала го като снежна лавина и той спрял току до портите на страховития замък. Преминал през огнената градушка от мълниите, той запълзял по тесните, издълбани в сивите скали стъпала нагоре и все нагоре. Но изневиделица от небето се спуснали черни птици с челичени клюнове и нокти, налетели, ще изкълват очите му, ще разкъсат месата му.

- Къде сте, приятели малки? – задъхано изхриптял умореният момък. – Ще ме затрие тая напаст желязна…

И в същия миг над него заплющели крилата на мощна бяла птица. Влязла в бой с черните хищници и ги прогонила. Отново над главата му просветляло чистото небе, само пръстените от мъгла все така си кръжали край кулите на замъка.

- Сполай ви, мънички човечета! – шепнел Богоя и пълзял нагоре по обветрените стъпала.

Но едва се съвзел от страха, ето че го сепнал страшен грохот. С неимоверна бързина към него идела каменна грамада – търкаля се, громоли, ще го смаже.

- Нова беда! – изтръпнал момъкът и обречено притворил очи, приготвил се да мре.

Силен трус го накарал да отвори очи. И що да види! Пред него на педя място се издигал огромен щит, а в него се разбивала грамадата и в рой отломъци се пръсвала наоколо. Скоро не останала ни прашинка, всичко изчезнало и пътят отново бил свободен.

- Брей, ама сила! Благословен да бъдеш ти, дето ми помагаш в този миг! – прошепнал той, поотупал се и тръгнал пак.

Незабелязано притъмняло. Нощта се спуснала и над земята заблещукали звездите.

- Какво ли ме чака в мрака? – запитал се Богоя и потръпнал от нощния хлад.

- Не спирай, ще загинеш! Ще те издухат ветровете. Ние сме край теб! – дочул се тих гласец и момъкът продължил.

Не след дълго се намерил пред тежка кована порта, що проблясвала в мрака с гвоздеите и обковките си. Тя била толкова яка и непоклатима, че той се отчаял, ала като хванал мандалото и го извъртял, портата леко се открехнала. Богоя с туптящо сърце се промъкнал, напипал с крак стъпало и се заизкачвал нагоре, дордето стигнал върха. А там в тясна стая без прозорци светела свещ и в сянката й се движел Северният вятър – мъж сух, с огнени очи и дълги ръце. Лицето му било смръщано и зло. На рамото му седяла черна врана и грачела тревожно.

- Стига си шумяла! – срязал я мъжът и я махнал с ръка. – Никой не е успявал да се промъкне тука, няма и да успее. Пък и кой знае, че тя е тук? Не се плаши! Птиците са на поста си. Ветровете бдят. Ела да видим що чини нашата прекрасна пленница! – предложил внезапно мъжът припряно, а враната разперила крила, грачейки грозно, литнала пред него.

Богоя, застинал до вратата, видял двамата да хлътват в сводест ходник. Но само след миг отново се появили.

- Ще я подчиня на волята си! – гневно извикал мъжът. – Никой досега не ми се е опирал така, а това крехко и прозрачно същество дори не се бои от мене. Ще й предложа още веднъж и ако пак ми откаже, всичко живо ще затрия от лицето на земята.

- Затвори я в пещерата над морето. Там слънцето е най-силно, нека я пообжари малко. Ще видиш как ще се смири и все в очите ще те гледа. Живот е това, не е шега работа. Опитай! – с грозен грак изрекъл страшните думи черният другар на Вятъра.

- Виж, не съм се сетил досега! – весело скочил Северният Вятър и тръгнал към ходника. – Няма защо да се мая повече с тая вироглава девица. – И миг по-късно измъкнал Снежинка от затвора й, стиснал до болка ръката й.- Ще станеш ли моя жена или не? За последен път те питам!

- Никога! – с бледи устни прошепнало момичето и извърнало красивата си глава.

- Тогава умри! На ранина слънцето ще те целуне за първи и последен път и от тебе само шепа вода ще остане! – извикал яростно Северният Вятър и блъснал момичето пред себе си, дордето я изтласкал до черното гърло на пещерата, дръпнал решетката и я заключил, а наоколо всичко потънало в непрогледен мрак.

Богоя се чудел що да прави. Не можел да разбие железата и да освободи любимата си. Не можел и дума да й каже. Срам и угризения стиснали сърцето му и той се изчервил в тъмнината. Как можа да помисли, че доброволно е тръгнала с Вятъра, без да се обади някому? Това мира не му давало. И той място не можел да си намери. Опипвал стените, дирел пролука, таен вход или ключ. Но усилията му отишли напусто. Излаз нямало. И когато се канел да влети в собата на Вятъра и да го предизвика на единоборство, в нозете му се заплело нещо. Погледнал, пипнал с ръка и уловил тънка връвчица. Тръгнал по нея, по нея, по стълбите надолу, някъде към подземията на замъка и изведнъж се намерил сам-самичък под открито небе. На бледата светлина на звездите се огледал и косите му настръхнали от ужас. В нозете му грозно се плискало и ревяло морето, заградено с остри черни зъбери. Зад гърба му зеело гърлото на обрамчена в железни пръчки пещера. Там, в дъното, свита като скършено цвете, проблясвала Синята Снежинка. И Богоя едва тогава разбрал какво очаква неговата любима. Щом слънцето, изкъпано и свежо, изплува от морето и тръгне по огнения си път, жарките му лъчи мигом ще близнат дъното на пещерата, ще огреят снежното момиче и ще настъпи краят му.

Богоя се разтреперил от негодувание и страх. Какво да прави, как да помогне? И в същия миг огненият диск на небесното светило затрептял над водите, лъчите му заиграли весело и радостно се устремили към върховете на замъка.

Момъкът паднал на колене пред изгряващото слънце, прострял ръце и извикал задавено от мъка и страдание:

- О, ти, най-благотворно измежду светилата! Спри! Не убивай моята любов! Пощади я! Вземи моя живот, но нея пощади…

Слънцето застинало. Ликът му се обагрил в червено.

- Ничий живот не ми е нужен, момко. И никого не се каня да убивам. Живот дарявам всекиму и тебе ще даря! – прогърмял огнен глас над стаената природа.

- О, ти, най-топло под небето! Погледни! В пещерата е затворена Синята Снежинка. Северният Вятър иска ти да я целунеш. От това тя ще загине. – тръпен продумал момъкът към светлия лик.

Зад решетките стояла крехка, прозрачна и нежна снежната девица, с взор, прикован в ясния образ на слънцето.

- Да беше ме докоснал с устни, момко. Да бях загинала от твоите милувки, от човешката ти топлина. Нямаше сега така несретна да загина от този, когото всички тачим и славим! – шепнели бледите устни, а по лицето й се стичали бисерни сълзици.

Слънцето погледнало за миг в пещерата и всичко разбрало. Завъртяло се над водата, свило лъчите си в пестник и блъснало по тежките решетки – изгорели, като прах се свлекли те в нозете на двамата.

- Свободно си, момиче. Пред обичта се коленичи, поклон до пояс й се сторва, не смърт и заплахи. Ще го науча този жесток властелин, вятъра, как се мъсти. Вървете си назад не се обръщайте! – провикнало се слънцето и отново се зачервило.

Снежинка, лека и подвижна, хукнала към портите на замъка. След нея се понесъл и момъкът. Под напора на снежната вихрушка дверите рухнали и отворили пътя. Тутакси изневиделица се появила Снежната царкиня с крилатите си елени. Протегнала ръка и двамата се намерили зад нея на завет. И се понесли по ширналата се заснежена земя. Зад тях гърмяло и трещяло, огнени мълнии посред бял ден жужели като жила и се забивали в замъка на вятъра. Сив дим се стелел из скалите, пълзял по ниското, а шейната все препускала и се носела вихрено.

Като стигнали в двореца, царкинята им рекла:

- Ето ни отново заедно. Да благодарим на момъка и на неговите малко помощници, джуджетата, за това. Ама че побратим си имаме, а? Страшен е, но вече не ще посмее да мине край прага ни. Ще краде моето мило момиче! А все във вярна служба ми се вричаше. Вятър! – засмяла се гръмко и леко царкинята и приседнала на златния си трон. – Знам, че се обичате и че ви тегли един към друг. Но разбери, момко, не мога да ти я дам. Кой ще шари прозорците назима? Кой скрежна паяжина по дърветата ще мята? Кой децата нощем ще приспива със сънища вълшебни? Аз ли? Не,не мога да я загубя. Ако теб оставя в двореца си завинаги, кой ще дълбае мекото дърво? Кой радост на човеците ще носи? Кой за нас ще им разкаже, ако не ти? Но мога да направя нещо за тебе. Ще те даря с дълъг живот. Ще запазя топлината на любящото ти сърце и добрата ти душа, ще попреча на сърцето ти да се вледени от мъка, щом си тръгнеш от моя дворец. Избирай – или сред людете с топлото си сърце, или при нас, но никога да не можеш да докоснеш своята любима! – издумала царкинята и извърнала глава да не гледа очите на двамата.

- Иди си, мили! – прошепнала Снежинка. – Иди си и живей! А зимъс, щом вихри снежни зафучат, ти ще ме виждаш, само ти и никой друг. Иди си, не късай сърцето ми! Така ще знам, че те има, че в твоите резби моето лице ще грее. И ще съм винаги до тебе, и ще си винаги до мене. Пощади любовта ни, спаси я!

Богоя вдигнал пламнал взор, погледнал милото лице, сините очи, протегнал ръка да погали разпилените коси, ала само тъжно продумал:

- Ще си вървя, за да те има и тебе. За да мога всекиму да покажа твоя лик и този на царкинята ни снежна. Ще си вървя, но сърцето ми към друга няма да откликне и вярно тебе ще остане. Каква е тая орис, дето ни е орисала, да се срещнем, да се обикнем и никога ръка в ръка да не можем да се стигнем? Нека още миг да те погледам. Нека всичко твое да запомня – тънкото ти тяло, нежните ръце, милата усмивка, косите дълги, разпилени като цветен водопад. Нека още миг погледам тази дивна зимна прелест и ще вървя. Нивга няма да ви видя. Само нощем, когато спи-заспи цялата людска челяд, а фъртуната ще вие и завива, ще надничам в мрака и ще диря вашите лица. Сбогом, моя ненагледна хубост! Сбогом, царкиньо светла! Сбогом…и…със здраве! – през сълзи проронил момъкът, обгърнал с прощален поглед снежното момиче и повлякъл крак навън.

- Сбогом, обич ненагледна! Ще те помня, дордето свят светува и докато на този свят съм Снежинка Синя! – разплакано прошепнало момичето и свряло лице в скута на царкинята.

Оттогава минало много време. Богоя дълбаел мекото дърво, сякаш живота си искал да издълбае. На манастири – икони с ликове на свети люде, на черкви – иконостаси и порти тежки. Комуто що искал дялкал. Ала на всичко, що изпод ръката му се раждало, все една малка снежинка трептяла. Я в единия ъгъл, я в другия. А имало и цели-целенички девици с дивна хубост и неземно одеяние, дето никой не можел да каже откъде ли са се взели, къде ли резбарят ги е видял, та на дървото ги е пренесъл. Така и до днес майстор Богоя дълбае дървото, дарява хората с красота и слънчева светлина. И до днес сърцето му не се е отворило за друга женска хубост. Останал си е верен на оная безнадеждна обич, що се породила още когато бил момче.

Пък завият ли зимни хали, зафучи ли снежната вихрушка, заспят ли всички, в мрака едно прозорче ще будува и ще бележи пътя на Синята Снежинка. Тя ще свири и зове в нощта, ще краси стъклото с рисунки приказни и чудни, ще надникне да погледне в лицето на Богоя, ще поплаче тихо и ще изчезне бързо в облаците сняг. И това ще се повтаря всяка зима, дордето не настъпи краят на земните му дни.

______________

тази приказка копирах от блога на Ивайла :-)

Благодаря на Ани, че ми я изпрати ;-)

About these ads

»

  1. Хмм…

    тази приказка копирах от блога на Ивайла

    Ако сайтът, от който копираш текст/снимка, не е затворен за потребители без регистрация (случва се понякога), или не се очаква текстът/снимката/whatever да бъдат изтрити оттам в скоро време, има ли смисъл да се копира?… Искам да кажа, може да се цитира малък абзац, и после да се сложи линк към оригинала; така хората могат да си го прочетат където е бил първоначално публикуван, пък ти цитираш и осигуряваш начин оригиналът да се намери…

    Така ми се струва, че е по-правилно/коректно:-)

    А за приказката… Много е хубава:)

  2. Мишел, сигурно си прав ;-) но пък на мен така ми харесва :mrgreen:

    щеше да е по-неправилно, ако не бях опоменала сайта, където е оригинала :mrgreen:

Вашият коментар

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s