който знае, знае. който не знае, нека види за какво става дума: ЦЪК-ни

ама пък мен мисълта ми всъщност е друга.. или почти 😀 та да ви разправям:

тези дни много мислене ми се е насъбрало, мани. гънката ми едвам се справя. диването скоро ще има РД и за тази цел ще му правя торта, естествено. онзи ден започнах с елементите (ама подробно няма да казвам и показвам, чак при завършен вариант 😛 ), отделно МИСЛЯ как да я ИЗМИСЛЯ като визия. остави това, ами за този петък имам поръчка да направя друга торта. специална. та гънката ми се опитва да се справи и с мисленето и измислянето на още една торта, което не е лесно, щото трябва да вкарам няколко елемента в едно и се чудя и мая. остави това, ами освен украса, тортата трябва да има и плънка, пък и продукти да се набавят. основните ги имам налични, но останалите са в зависимост от вида на тортата. вчера преди обед отиваме с диването при едно специално магазинче и си накупих мъничко цветни шрифтове, които ще ги използвам при украсата на торти. казахме чао на лелята и беш към колата, че то станало обедно време. т.е. имаме цел от първостепенна важност – храната от кухнята за диването. както обикновено се получава, когато излезем преди обяд, диването заспива в колата преди да стигнем до храната. то нека си спи, лошо няма. ама нали гънката ми е заета с мисленето на важни задачи и на фона на спящото дете тя продължава с целта си. мислите се точат една след друга, изпреварват се, спират рязко, после пак тръгват.

поглеждам си часовника и започвам да обмислям, ще има ли време преди да вземем храната да напазарувам необходимите неща за първата торта от някой магазин по път. преценявам, че това няма да стане, щото лелките няма мен да ме чакат. добре, решавам да продължа спокойно към кухнята, НО все пак гънката продължава да обмисля вариантите, защото все пак ТРЯБВА да напазарувам. стигаме до кухнята, взимам бурканчетата с храна и вместо да си влезна спокойно в колата, при спящата ми дъщеря, налага се да влезна през багажника защо ли? ми защото улисана в мисленето и измислянето на стратегията, успявам да блокирам централното и единствения вариант е да отключа багажника (щото само там има ключалка), да се напъхам навътре, да отключа колата, да излезна от багажника, да го затворя небрежно, чак тогава да седна зад волана и да потегля. до тук добре. но все още гънката ми не се е справила със задачата, откъде и кога да напазарувам. започвам да прехвърлям един магазин, втори, плюсове и недостатъци. денонощния ми е по-удобен, НО е по-скъп. имаме си вече голяяяяяям супермаркет, на ниски цени и на две крачки от къщи. да, ама диването спи, а да го зарежа на големия паркинг, някак си не ми се ще. ама все пак, там със сигурност има всичко дето си го бях намислила. хм. ако пък се приберем веднага, диването ще се събуди бързо, бързо, което не ме устройва. най-добре е да я оставя да поспи повече… уф

всичките тези мисли минават и заминават, а колата наближава светофара, при който трябва да съм решила – на ляво или на дясно да завия. аз съм първа кола, свети червено. горните мисли препускат напред-назад. още нищо не съм решила, светва жълто. ами сега… зелено. първа и газ. да, ама накъде. зад мен има друга кола, т.е. аз трябва да дам мигач предварително, щото иначе рискувам, най-малкото една ругатня да отнеса.. да, ама накъде на карам. към нас, денонощния или големия супермаркет?! за части от секундата нещо „светна“, ляв мигач и завой. ох, успях.. да ама, сега как ще оставя диването само спящо в колата на големия паркинг 😦 опасно си е. хм, ще се опитам да спра пред входа, където има и сергийка с разни вкусотийки, т.е. все пак ако някой реши да разбива кола, ще се замисли дали да разбие точно тази пред входа на магазина. паркирам. диването спи. излизам, заключвам и хуквам. гънката прехвърля това, това и това. аааа и онова да не забравя. взимам едно, второ, трето. запътвам се към касата, НО забравила съм другото, о ужас, завой и търчане, тук, тук, ааааа тук е, взимам, кръгом към касите.. ох, ами онова?! зарязвам количката и хуквам между щандовете, няма да ви казвам, че поне три пъти стигах до количката и се връщах за нещо забравено както и да е, успях. доволна, ухилена, напазарувала, изхарчила последните си парички се запътих набегом към колата. успокоявам се, щото диването още спи. такааа натоварвам покупките, влизам в колата и потегляме за къщи.

НО не всичко е приключило. тук следва процедура, в зависимост от ситуацията. решавам, че ще се кача да оставя целият багаж, после ще взема и диването. е да, ама не, сметките ми криви. диването се събуди, кисело и с рев на уста. 10 минути се обясняваме на стълбите на и във входа, дали да `одиме при децата или да се приберем и ядем манджа и след това децата… рев, сълзи, уговорки и така. стана моето. този път.

ей това исках да споделя. полага ли ми се шоколадче?