Ния расте. вече си е едно малко-голямо човече, което разбира всичко и почти не успяваме да я надговорим, а е само на 25 месеца 🙂 дори си има и прякор в яслата – професора

от горното какво излиза – ние остаряваме. факт.

често ме обзема носталгия по изминалите усмихнати и безгрижни детски дни на село.

става ми мъчно, защото помня и знам какво беше Там и какво е сега 😦

навън е дъждовно, но не това исках да споделя, а нещо което открих в едни стари записки. нещо, което ме накара да се усмихна, да си спомня, после да си поплача.

ровейки се из рецептите на баба (лека й пръст), които е записвала и събирала между страниците на списание Отечество, брой 11 от 9.юни.1987г, открих едно моя „приказка“ писана преди много, много години. за съжаление няма дата.

Приказка за баба и дядо

Тук живеят двама стари с внуците си млади. Всеки ден се чува глъчка, но не срещу внук и внучка, ами между баба, дядо… и защо ли? я да видим ний тогава:

– Михо, ти къде си, температурата ми измери, че главата ме боли.

– Идвам, Раше, идвам, ти не бой се…

– Бързо, бързо тичай де, че горката ми глава, ах, тресе се тя…

Какво, вие смятате това шега? е добре, нека видим там кой от смях се пак тресе.

Та това са баба, дядо с внуците си трима* Рени, Жоро, Мила.

– Райне престани, че главата ще ме заболи – вика дядо с все сила, че дъха на всеки спира.

– Дядо, но това съм аз, Михаила, не Райна.

Мили дядо престани, стига вече се гневи, че от смях корема ме боли. Но баба не оставя тая олелия на мира.

– Хей, внуци, бързо хващайте въртежката, че ще си изпатите тежката!

* по принцип внуците сме 4-ма, но явно това е писано във времето в което най-големия внук си е бил в София 😀