да премълча, да премълча, ама няма. то ми дойде до гуша, пък и отгоре, та ще взема да ви разкажа една приказка без край (поне никакви изгледи за такъв).

имало едно време една държава. тя си имала едни по-малки държавици вътре в държавата. една от тях била общинската. наближили коледните празници и хората в общинската държавица се сетили, че много неусвоени пари имало и ако не ги усвоят до края на годината, видиш ли ще ги загубят. бързо направили разчет и разпоредили на детските ясли и градини посред зима да правят ремонти – смяна на дограма и изолация. нямало начин, парите трябвало да се усвоят.

наредили на избрани строителни фирми да се заемат с измервания, доставки и монтаж. директорите нямали избор, изпратили децата на отколеднодопролетна ваканция.
идвали най-различни работни групи. първо едни, след тях други, които приключвали някаква работа и изчезвали без предупреждение. след тях други, които работели, какво работели и след някой и друг ден дим да ги няма. и така и до днес – 09.02.2009г.

според директорката на нашата ясла преди края на месец февруари няма надежда яслата да заработи.
да му мислят работещите родители на децата. за горната това са някакви си 50 семейства.

чудим се с батето, ами ако нашата единствена баба не се беше пенсионирала с 1 година по-рано, какво щяхме да правим?

ще ви спестя въртележките и комбинациите, които сме използвали до този момент, за да може поне един възрастен човек да гледа Ния – дали дядо, дали баба, дали вуйчо, дали мама, дали тати, дали верни приятели…
то е ясно, че няма да си оставим детето, но на каква цена?

да живеят държавиците в скъпата ни държава, пък нас обикновените хорица – кучета ни яли.