събота 13.03.2010г. в централните новини по бтв се излъчи този репортаж – лекарство за деца с левкемия липсва.
самият репортаж е добър, да кажем (изключвам  изрязаните снимки от онкоотделението в Пловдив, липсващите интервюта с други майки, както и липсата на директен отговор от страна на МЗ), но ако не бях запозната и в течение с горното, щях да си кажа: „държавата прави всичко, което е необходимо. помага с каквото може, просто производителите трябва да си свършат работата“. ние знаем, че производителят на пуринетол е един! самият производител е продал правата за световното разпространение на друг концерн…

а ето интервюто с Мама Меми пред ГРАМОФОН:

Една майка на две здрави (слава Богу!) деца е повела война срещу безумието на институциите. За кратко време тя успява да събере 22 000 поддръжници във фейсбук. Повече от който и да е политик в България. Каузата – Държавата да възстанови безплатните лекарства за онкоболните деца! Дали е лесно? Научете повече за личната битка на блогърката Мама Меми от интервюто, което gramophon.com взе

Меми, в блога ти пише, че в една спокойна вечер си се ядосала много. Защо?

През годините на прехода се научих да приемам нещата такива, каквито са. Според житейските закони, ако нещо не ти харесва, се махаш. Е, не се махнах. Според духовните закони, ако недоволстваш от съдбата и обкръжението си, недоволстваш срещу Бог и срещу Бога в себе си. Е, научих се да не го правя.
Само че този преход ми дойде твърде дълъг. Повече от половината от съзнателния си живот се сблъсквам с неща, които знам, че са нередни, нечестни, че така не се прави и в нормалните европейски страни просто не се допускат. Но които са ежедневие, остават безнаказани – дори напротив – уважавани у нас.
Последните години чувството, че си играем на държава, на политика, на закони, че всичко около нас не е истинско, че не бива да е така, ми се усилваше. Това е твърде объркващо. Не ми се мисли как се чувстват бабите и дядо ми. Дори родителите ми. Е, аз не искам и децата ми да продължат да изпитват това нееднозначие по отношение на страната си след 20 години. Мечтая като ги уча кое е добро и кое – зло, да виждат реални примери за това. А не някакъв хаос, където според закона живее само част от народа.
Така че една вечер в началото на тази година зарязах вътрешните си прегради и побеснях. Да не се грижиш безпрекословно за болните (и то от рак!) дечица, ми се струва чудовищно. Нехуманно, без оправдание. Да липсват специализирани лекарства специално за деца, лекуващи ги специално от лимфоцитна левкемия, изписвани по европейски протокол, без аналог на този етап, може да се нарече само и единствено геноцид. Започнах нещо, което мислех за лична акция. Реакциите сред останалите блогъри и интернет общества чак ме изненадаха – даваха ме за пример, окуражаваха ме и се присъединяваха към мен. Продължава да ми се струва странно. Това, което правя, което искам и за което настоявам, в белите страни е по презумпция. По подразбиране, по закон. Дори не подлежи на обсъждане.

Какво стана после?

…

Продължава ТУК

Меми, възхищавам ти се!

осигурете лекарства за онкоболните деца!